Трябва ни здравна грижа за живите

Много неща у нас не са наред, но особено тревожно е положението в здравеопазването, тъй като от неговото състояние пряко зависи животът на хората. Вярно е, че се самоизтребваме с неразумно каране по пътищата, поради което годишно умират между 900 и 1200 души, а към 250-290 остават инвалиди за цял живот. Поради нездравословен начин на живот (употреба на алкохол, цигари, затлъстяване, лишаване от почивка и др.) на всеки 50 минути един български гражданин е покосяван от инфаркт, инсулт или се разболява от тежка, най-често нелечима у нас болест. Това довежда до фатален край на около 65 хил. души годишно. От преждемвременна старост у нас умират около 72-74 хиляди души годишно. Това са хора, които не доживяват дори до средната за страната продължителност на живота - 68,5 г. за мъжете и 72,3 г. за жените. По този показател сме на последно място в ЕС, както и по доходи от заплати и пенсии. Особено трагичен обаче е фактът, че у нас умират много хора на средна и дори на младежка възраст и деца, главно поради неефективната здравна система.
Ето защо реших да проведа експеримент, който се състои в задаването на

11 конкретни въпроса до органите и институциите

които имат пряко или косвено отношение към здравеопазването - ресорното министерство, НЗОК, парламентарната комисия, националния омбудсман и Сметната палата. В законовоустановения срок получих отговор от всички. Те бяха точно такива, каквито ги очаквах - не конкретни на отправените въпроси, а витийстване за изпълнение на служебните задължения, формално спазване на нормативната уредба и симулиране на дейност.
Няма място да коментирам всеки един от поставените 11 въпроса, но ще се спра само на един. В него се пита как трансплантантите за една операция могат да струват колкото 60 минимални месечни работни заплати и 70 минимални пенсии. На този въпрос никой не дава отговор. А всеки, на когото му се наложи такава операция и няма пари да заплати трансплантантите, трябва да се подготви за разговор със св. Петър. Господ няма как да не е българин, след като ние

сме основното преселение към отвъдния свят

Наскоро разговарях с известен демограф, който ми каза, че годишно у нас умират по 150 хил. души, което означава по около 400 на ден. От 1912 до 1918 г. с малки прекъсвания България е в перманентна война, но за тези непълни 7 години дава общо 161 хил. убити по фронтовете (41 хил. в Балканската, 33 хил. в Междусъюзническата и 87 хил. в Първата световна). Като се има предвид посочената по-горе сегашна смъртност, излиза че ние сме в състояние на някаква непрекъсната война в мирно време, която покосява народа ни, като само за една година починалите са колкото за седем при война. Особеното е, че няма вражески фронт, не се водят военни действия, а жертвите са много повече, отколкото по времето на кръвопролитните войни.
Не задаваме въпроса какви са причините, защото те са ясни. Основната е, че здравноосигурителната система е крайно неефективна по отношениие на лечението на болните. Средствата от бюджета и осигурителните вноски потъват като река в пясък, така че системата се оприличава на гола пустиня, в която няма условия за живот. Смъртта е естествен завършек на човешкия живот, въпросът е защо тя настъпва много по-бързо за хората в България, отколкото за тези в Западна и Централна Европа, Северна Америка, Япония, Австралия, Нова Зеландия. Там средната продължителност на живота за мъжете е между 74 и 78 г., а за жените - между 75 и 79 г. Разликата се дължи основно на това, че в посочените страни хората ги лекуват, а у нас на тях се гледа като на

бройка, с която се оправдават заплатите

и другите разходи на медицинския персонал. За съжаление много от случаите, които са елементарни за лечение в други страни, у нас са неразрешим проблем. На внучката на мои познати, когато тя беше на 6-месечна възраст, й откриха луксация и започнаха да я лекуват по нашенски. Вместо да има подобрение, състоянието на момиченцето се влошаваше и имаше опасност да остане сакато за цял живот. Но тъй като семейството е с финансови възможности, я изпратиха в Холандия, където за 3 месеца проблемът беше решен благоприятно. Но не всички имат такъв късмет. Мой бивш колега - журналист на 54 г., получи артроза на долните крайници. Това е нещо съвсем лечимо в много страни, но понеже го лекуваха у нас, се спомина след 5 месеца. Престоят в болница за пострадали се смята за неоправдан лукс. Човек, който поради различни причини е получил счупване на тазобедрена кост и поради това е напълно обездвижен за 3 месеца, го изписват на 6-ия ден, без дори да го транспортират до дома му. Междувременно за раходи по операцията и за болничен престой пострадалият дължи минимум 400 лв., независимо че е здравноосигурен.
Поради

занемарените грижи от страна на държавата

болните се опитват да създават организации за защита на своите права, наричани най-често пациентски. Тяхната работа е трудна, бариерите за преодоляване са много, а поддръжниците са малко, поради което и успехите са частични. Нито една асоциация или организация не е успяла да осигури необходимите грижи за всички болни от съответното заболяване. Някои имат късмета да попаднат в обсега на закрилата, поради което те и техните близки по-леко понясят несгодите. Останалите са изцяло в ръцете на съдбата. Тяхното положение е почти както на чумавите и прокажените от средните векове, когато единствената грижа на обществото е да ги изолира от себе си, за да не предават заразата на останалите. В подобна изолация днес са значителна част от инвалидите и страдащите от тежки заболявания.
Ето от тези подбуди се ръководех, когато реших да направя експеримента, при който търся конкретни отговори на въпроси, свързани със здравеопазването. За пореден път установих, че в посочените институции

работят чиновници

които са се усъвършенствали в начина да дават обяснения с помощта на общата фразеология. Всеки посочва, че уж прави нещо, но никой не дава примери за постигнати резултати. Поради това най-печеливш бизнес у нас е този на фирмите, които извършват погребения и кремации. При 150 хил. покойници годишно оборотът им възлиза на повече от 170 млн. лв. Съпътстващи към тях са тези, които изработват надгробни паметници, урни за кремиране и други гробищни аксесоари. В бизнеса се включват и свещениците - 50 лв. за опело, 50 лв. за изнасяне на 40 дни, 20-30 лв. да прочетат

по една молитва на задушница

Отваря се бизнес и за таксиметровите шофьори, защото много възрастни хора не могат самостоятелно да се придвижат до гробищата. Дори ако деца и внуци ги превозят с техни автомобили, за влизане в гробищния парк се плаща 2 лв., които се прибират от охраната, така че и за нея настъпва финансов празник. По църковни празници се продават три пъти повече цветя, отколкото на 8 март. Повишава се потреблението на хранителни стоки, вино и ракия, защото обичаят изисква да се поставят на гробовете и да се преливат, а и да се разнася на близки и съседи. Това са истински празници за ромите, които са превзели търговията със свещи, цветя, а освен това обират поставените на гробовете храни. Така че поговорката "Наял се като попско дете на задушница" вече се перифразира, като "Наяло се ромче на задушница".
Подобни разсъждения не са отклоняване от основната тема, а са само допълнения към нея. Защото не е обосновано да се харчат

близо 200 млн. лв. за обредни ритуали

от които поне половината могат да бъдат спестени. Понеже държавната здравноосигурителна система е крайно неефективна, тя трябва да се реорганизира. Връщането на социалистическия модел, който иначе е най-хуманният, поради различни причини е невъзможно, освен ако не ни приемат в ОАЕ, където всички медицински услуги са напълно безплатни, при това без да се правят осигурителни вноски. За нас възможната алтернатива е функциите по здравеопазването да бъдат осъществявани под надзора на гражданското общество - посочените пациентски асоциации, организации и други подобни на тях. Там хората не работят за заплати и за трудов стаж, а за да са полезни на идеята. При това положение НЗОК ще стане напълно ненужна, каквато е била преди нейното съдздаване. В Министерството на здравеопазването ще работят не повече от 15 служители. Няма да съществуват директорски бордове в болниците. Ех, какъв живот ще настъпи тогава! Но засега само си викам "дано", както пее Богдана Карадочева в една своя песен.