Тежестта да си световен жандарм

След Студената война САЩ излизат като безпрецедентна и абсолютна сила. Те държат първо място без равни. Не е изненадващо, че техните лидери са несигурни за това какво да правят с това предимство, и повече от десетилетие след падането на Берлинската стена външната политика на САЩ провежда всеобхватна стратегия.
Атаката на 11 септември 2001 г. промени всичко това, давайки възможност на Вашингтон да използва наситената си сила. В рамките на седмица след започването на "глобалната война срещу тероризма" САЩ започват да се борят срещу правителството на Афганистан, водено от талибаните, за да предотврати бъдещи атаки на "Ал  Кайда" и да изпрати послание към правителствата, толериращи или покровителстващи тероризма, че няма да бъдат в безопасност.
Асоциацията с тероризма обаче не е причината, заради която САЩ нападат Ирак 17 месеца по-късно. Нито пък използването на оръжия за масово поразяване от Ирак е достатъчна причина за нападението (сега знаем, че нещата умишлено са представяни по такъв начин с цел оправдаване на инвазията). Напротив, основната причина, за да бъде атакуван Ирак, е да бъде показано на света, че дори и след 11 септември САЩ не са, по думите на Ричард Никсън "...жалък, безпомощен гигант..." Много от привържениците на войната също смятат, че Ирак бързо ще се превърне в процъфтяваща демокрация, която ще даде пример на останалата част от Близкия изток.
Решението да се атакува Ирак през март 2003 е дискреционно; това е война по избор. Нямало е жизнен интерес към непосредствена заплаха и е имало алтернативи пред използването на военна сила, като засилването на съществуващите санкции. Войната в Афганистан, в контраст, започва като война по необходимост. Жизненоважни интереси са изложени на риск и друг вид подход не би ги защитил своевременно. Но към края на мандата на администрацията на Буш конфликтът започва да се превръща в нещо друго и минава границата през март 2009, когато президентът Барак Обама решава да увеличи рязко числеността на военните и заяви, че това е политиката на САЩ - да "поведе борбата с талибаните в южната и източната части на страната". С тези ескалация Афганистан също става "война по избор".
Инвазиите в Ирак и Афганистан са били част от по-голямо военно дистанциране от широкия Близък изток. Когато вътрешните катаклизми разтърсиха региона през пролетта на 2011, администрацията на Обама се опита да избегне дълбоко замесване. Участието в операцията за свалянето на либийския диктатор Муамар Кадафи бе ограничено до предоставянето на въздушни и ракетни удари и подпомагането на партньорите на САЩ и НАТО с разузнаване, командване и контрол - "водеща сила в тила", по думите на анонимно административно лице. Генерално САЩ показаха липса на желание за участие в усилията за стабилизирането на Либия след падането на режима на Кадафи. Американската политика по отношение на гражданската война в Сирия е още по-предпазлива. Съединените щати устояха не само на директното  участие от името на сирийската опозиция, но и на предоставянето на оръжия. Вместо това Вашингтон помага за координирането на икономически и политически санкции, предназначени за отслабването на режима, като същевременно осигурява "несмъртоносни" политически - разузнаване, комуникации и икономическа подкрепа на опозицията.
Политиките в областта на отделни проблеми или случаи могат да бъдат дискутирани, но основната идея на подхода на администрацията е най-вече неразумен. По-големият Близък изток е дошъл да доминира и да наруши американската отбранителна и външна политика, и се налага промяна в курса. Администрацията на Обама обявява това като "въртене" или "ребалансиране" към Азия - регион и дом на много от най-големите и най-бързо развиващи се икономики в света.
Сега, когато администрацията е вече в средата на втория си мандат, тезата за обръщане на по-голямо внимание към Азия е широко приета. Но пред нея стои и голям натиск за намаляване на федералните разходи, включително за отбрана. Но събитията в широкия Близък изток правят невъзможно за САЩ да ограничат участието и присъствието си там. Иронията е неизбежна: преди едно десетилетие Вашингтон избра да се впусне в регион, където не трябваше, започвайки две десетгодишни войни по избор, включващи повече от 2 милиона американски военнослужещи и в крайна сметка струващи повече от 6000 убити, 40 000 ранени американски граждани, $1,8 трилиона долара финансови разходи и огромно време и енергия от страна на политиците, и сега все по-малко американци искат да имат общо с региона, а от друга страна, САЩ са в положение на невъзможно оттегляне. Ако може да го вкараме в репликите на един известен герой от култов сериал - Майкъл Корлеоне от "Кръстникът", това би звучало по следния начин: "Тъкмо си мислех, че съм излязъл, но отново ме вкараха в играта..."
Най-сложната фигура в пъзела на дестабилизиращия се все повече Близък изток се нарича Сирия. Продължаващата вече две години там гражданска война няма изгледи да бъде скоро прекратена, а жертвите от нея надхвърлят 100 000 души, над три милиона са бежанците - вътрешни мигранти в Сирия и най-вече в страните, граничещи със зоната на конфликта - Турция, Ливан и Йордания, където се създава бежанска критична маса, която най-вероятно скоро ще се превърне в хуманитарна катастрофа. САЩ продължават да повтарят, че режимът на Асад е антихуманен и терористичен, но както и на много други места по света, където се сблъскват руски и американски интереси, в този случай руското вето засега спасява сирийския режим. Във всеки случай самият Асад вече отдавна не е в състояние да контролира повече от 40% от територията на Сирия.
В този пъзел централното място е отделено на като че ли вече разпадащия се Ирак, където сунити и шиити от падането на режима на Саддам Хюсеин взаимно и безмилостно се избиват, а на кюрдите от Север е оставена възможността да търсят своето място и самоопределение, без реално възможното вмешателство на официален Багдад.

И, разбира се, остава най-новият демон, наречен ИДИЛ или ИСИЛ, който обхваща обширни части и от Ирак, и от Сирия, и единствената сухопътна сила, която може да се бори с него в региона, са кюрдските бойци - пешмергите. Във Вашингтон вече отдавна осъзнават опасността, идваща от страна на ИДИЛ, и подкрепят логистично пешмергите както с доставки на оборудване и въоръжение, така и с все по-зачестяващи удари по въздуха по позициите на бойците на ИДИЛ. Дори се стигна до удари по ислямистите на сирийска територия, за които Асад е "бил уведомен", както обясняват от Белия дом. Дали пък вече на режима на сирийския президент не се гледа като на "по-малкото зло"? Дали ще последва и разведряване в отношенията между Вашингтон и Дамаск? От друга страна, под егидата на САЩ вече е създадена и широка международна коалиция, в която освен традиционните съюзници от НАТО влизат и страните от Персийския залив - Саудитска Арабия, Катар, Бахрейн, Кувейт, ОАЕ. Арабските страни са обещали главно финансови средства за операциите срещу ИДИЛ, както и използването на техни военни бази за дислоцирането на войски, участващи в ударите срещу терористичната групировка. Между впрочем, британският премиер Дейвид Камерън наскоро заяви, че войната срещу ИДИЛ може да продължи с години...

Да си го кажем направо - ангажирането на САЩ в ролята на "световен жандарм" вече май идва в повече на Вашингтон. Въоръжените сили на страната са разпръснати буквално по целия свят и поддръжката на тази огромна машина буквално изсмуква федералния бюджет, чийто дефицит нараства с всяка изминала години до астрономически размери. Ангажиментите им в Близкия изток въобще не са за подценяване и ще са дълготрайни с все по-неизвестни крайни резултати...