Пътят на разбитите надежди

На 7 ноември е много трудно, диалектически кошмарно, да пишеш за 10 ноември. Две дати, но между тях лежи бездна от смисъл, надежда и разтърсване.
На 7 ноември се състоя истинска революция. Обичана или мразена, охулвана или опоетизирана, но тя показа, че е възможно различно състояние на света. Разтърси цялата планета, а фактът, че и до днес всичките й противници говорят така, все едно тя се е състояла вчера, издава пълнокръвност и автентичен живот.
10 ноември - миниреволюцията в България също беше посрещната с опиянение. На първите избори на 10 юни 1990 година има 90,3% избирателна активност. Нещо незапомнено и неповторено в историята. Дори и да вземем само този факт в него, можем да разчетем огромна символична надежда и инфантилна наивност (нека да бъдем честни). Хората вярваха, че идват по-добри времена, а западният свят ни чака с отворени обятия, за да сподели благата с нас.
35 години по-късно живеем в махмурлука на тази надежда. 10 ноември от дата на промяна се превърна в символ на историческото и политическото разполовяване на една страна, която така и не откри по-добрия живот. Дори напротив - политиката в България бе подложена на страховити дееволюционни процеси и днес е сведена до телевизионна клоунада, безкрайно интригантство и междуличностни свади. Мечтата за различен живот е захвърлена в мазето.
10 ноември буквално преряза едно поколение през средата.
Половината им живот мина в НРБ, през другата половина бяха имигранти в РБ. Това не е само политическа миграция, а и емоционална. Те бяха възпитавани да живеят в съвсем различен свят, а после ги захвърлиха насред дивия капитализъм, в свят без ориентири и ценности. Една част от тях изгоряха, други се приспособиха, трети предпочетоха да избягат.
Чух наскоро следната фраза: "Половината ми живот мина при Тодор Живков, другата при Бойко Борисов". Това е диагнозата на прехода в едно изречение. Промяната е само в езика и личностите, но България отново се оказа заключена в капана на липсата на промяна. Което е вярно, но и не съвсем. При Тодор Живков имаше план за развитие на страната. Днес виждаме единствено лични програми за превиване на гръбнак пред началниците навън. България на 10 ноември имаше достатъчно подготвени и вътрешно свободни хора, за да направи Кръгла маса и да постигне консенсус за някакво общо бъдеще.
Дали днес е възможно да се направи Кръгла маса? Кой ще участва в нея? Делян Пеевски? Някой друг мастит олигарх? За 35 години "промяна" България успя да се разпадне емоционално като държава и днес обща визия за бъдещето е практически невъзможна. Оттам идват и всички останали проблеми - бедността, корупцията, неравенството, тежките зависимости и вечната намеса на чуждите посолства.
С други думи, нашата мини-революция се провали с гръм и трясък и днес повече отвсякога се чувстваме на изходната точка. Но вече никой не носи надежда в себе си. Хората оцеляват индивидуално под звуците на мрачна чалга и с неясното усещане, че някъде там в миналото са били излъгани зловещо.
Това е нашият символичен път между 7 и 10 ноември. Пътят на разбитите надежди. Една държава може и да оцелее с разбити мечти, но цената за това е солена. Вижте в какво превърнахме България. Струваше ли си?