Ставерци е домът на моята душа
Писателката Мария Галишка-Владимирова разказва за своето родно село, за детството си, за учителите си, за книгите си
/ брой: 200
Влюбих се във ставерчанка
с мило слънчево лице.
Има глас като камбанка -
зов за моето сърце.
"Да се влюбиш в ставерчанка" е песен от репертоара на вокалната група "Ставерчанка", с която тя печели конкурси и превзема сърцата на слушателите си. Думите и текстът са на композитора Спартак Бутански, но те чудесно прилягат и за ставерчанката Мария Галишка-Владимирова. Колегите журналисти и преводачи я познават от дългогодишната й работа в испанската редакция на Радиото, от вестниците "Учителско дело" и "Азбуки". А читателите търсят и обичат нейните публикации в пресата.
- Мария, разкажи за родното си село.
- Ставерци е домът на моята душа. То е голямо село, разположено е между две реки - на левия бряг на Искър и на десетина километра на юг от Дунав. Земята му е богата и плодородна. Мама казваше, че пръчка да боднеш, пак ще кълни. Хората някога я работеха с обич и благодарност. Обичаха животните, които отглеждаха, както се обичат децата. Даже и сега там има такива "екземпляри", сякаш останки от миналото време. Ето, дългогодишният учител Цветко Андреев, талантлив художник и читалищен деец-театрал - вече е на 80 години, но още чете, рисува и отглежда животни, на които се радва истински. И не е само той. Добре, че все още ги има тези самородни таланти и истински българи, които крепят темелите на селото.
- Някога живот голям е кипял в това село!
- Да, жителите на селото са стигали седем хиляди, неделното хоро се виело на километър дължина! Будни и отворени към света са земляците ми: те издигнали храм още в 1868 г., преди Освобождението на България, а читалището - от основаването си през 1898 г. и до днес, е културният храм, който не оставя да пресъхнат душите им. Предците ми се сражавали във всички войни, а после не само вдигнали в селото паметник на загиналите, но и участвали с дарения в строителството на големите паметници в страната: за храм-паметника "Ал.Невски", за Шипка, за паметника на Апостола, подпомагали вдовиците и децата на загиналите...
- Какво е за тебе родът?
- Това са моите корени. Даже и насън се връщам в Ставерци, където е родният ми дом. Тичам в голямата къща на дядо ми Петко, в която съм проплакала за първи път. Аз съм десетото родено в този дом дете и шестото оцеляло момиче - момчетата нямали шанс за живот, затова и тъгата се настанила завинаги в душите на моите хора. Мъката намираше израз и в песните, които мама Даринка пееше, докато тъчеше в стана, както и в притчите, които ми разказваше. Мама беше духовният извор за мен. И се гордея, че и издънките - децата и внуците от рода на баща ми, Галишкия, както и от Радойския - на майка ми, са все достойни хора, всички са взели по нещо от предците ни. И главното - всички са почтени хора, а носителят на наградата "Джон Атанасов" за млад учен е д-р Петър Кормушев, внук на първата ми братовчедка.
- Как изглежда днес Ставерци?
- Сега жителите на селото са малко повече от две хиляди, само едно от някогашните три училища (едното беше гимназия!) е с отворени врати. Много от хубавите ни домове, включително и този на баща ми, са запуснати. Затова мисля с тъга за Ставерци. Душата ме боли за него. Радостното е, че в последните две години - не без активната подкрепа на кмета на селото и на общинското ръководство от Долна Митрополия - бяха ремонтирани старото килийно училище и храмът "Св. Параскева".
- Когато прочетох за най-новата ти книга "Страната на намръщените хора", си спомних, че не си пазиш публикациите от дългогодишната журналистическа работа. Как събра толкова материал за новите си книги?
- Бях възприела съвета да не изхвърлям журналистическите си бележници. Запазила съм и някои очерци и интервюта, които оценявах по-високо.
- Как успяваш да бъдеш толкова трудоспособна, че всеки две години се появяваш с нова книга?
- Ще си призная, че още от млади години възприех като свой девиза на Херберт фон Караян: "Когато работя, съм щастлив!" Ако не беше така, щеше ли да ги има пълните ракли, оставени от прабабите и майките ни, които говорят за творческия и художническия дух у българката, за стремежа й към хубавото и красивото! В моя дом още ме радват плетива и тъкани, греещи с багрите си, създадени от майка ми и от баба ми Мария. Тези вещи отдавна ме накараха да се замисля какво аз ще оставя след себе си.
- В "Генералът и артистите" събра в интервюта спомените и чувствата на известни наши артисти. Получи се книга за душата на артиста.
- Книгата ми "Генералът и артистите" е плод на повече от тригодишен труд. С касетофон в ръка се срещах с артисти, с писатели, оперни певци и бивши военни, които помнеха генерал Александър Гетман като заместник-председател на Комитета за култура и директор на Народния театър и Софийската опера. Исках да направя един словесен портрет на тази нееднозначно приемана личност.
- Последва я "И всеки помни по един учител".
- Заглавието й е стих от поета Харалампи Харалампиев. Книгата съдържа очерци за изявени творци от различни сфери, постигнали високи резултати в своята област и обществено признание. Всеки от тях обаче не забравя да благодари и да разкаже за един или няколко учители, които са му помогнали да стане личност!
- А ти в сърцето си за кои свои учители имаш специално място?
- В живота си съм имала, както всеки човек, на всеки етап някоя личност, която ми е помагала в израстването, която бих нарекла свой учител. Признателна съм на Мария Методиева, Венко Крайчев, Мария Масларова, Пенчо Чернаев, Дамян Обрешков, на Георги Георгиев, на поетесата Надя Неделина-Гетман за приятелството, което ми даде много, на Любомир Левчев. Това общуване е като силно духовно облъчване, което остава в човека за цял живот.
А що се отнася до учителите - помня ги с обич. Първият - Никола Спасов, ме учеше на правилна дикция. В родното ми село Цанка Братанова (по български език) ме насърчаваше да пиша и отличи едноактната ми пиеса, посветена на Трети март, която играхме на училищна сцена. Участвахме заедно със съученика ми Цветан Банчев, известният днес писател с псевдоним Северски. Лидия Чуклева ръководеше ученическия хор, изнасяхме програми в читалището и най-вече за 24 май - в двора на училището. За този празник украсявахме ликовете на първоучителите с божури... Важни са тези изяви за всяко дете, защото чрез поощрението получава и увереност в силите си. Запазени са копията на две големи картини на Гюдженов, направени от учителя Цвятко Андреев, които и сега красят училището.
- Познавам те като жизнерадостен човек с ведра усмивка, с лъчезарно лице и с интерес към позитивните, работливите, способните, талантливите. Затова много се зачудих на заглавието на новата ти книга - "Страната на намръщените хора". Защо го избра?
- То е една антитеза на повествованието. Чрез него исках да насоча вниманието на читателите към погрешното впечатление, което често пъти оставяме у гостите си, дошли от близо и далеч. И към немарата, която допуснахме да загрози страната ни. Защото истината е, че ние, българите, сме топли хора! Готови сме и последния си залък да сложим пред госта даже тогава, когато той неочаквано е дошъл в дома ни, и да направим това с чисто сърце!
- Много хубаво е посланието на нашия именит артист проф. Стефан Данаилов, което въвежда в разказа ти "Страната на намръщените хора": "Мечтая си цялата наша нация поне за минута да се усмихне едновременно и да мисли позитивно". Иначе героите в книгата зареждат читателя с доброта, с обич - те много са ни нужни днес. Успех и до нови срещи с бъдещите ти книги!
Афишът за представянето на книгата "И всеки помни по един учител" в Музея на Чудомир - Казанлък
Автографи от Мария Галишка-Владимирова за "Страната на намръщените хора"
Премиера в литературния салон "Старинният файтон"