Димитър Рашков: Не мога без Карлово и без Балкана

ДИМИТЪР РАШКОВ, роден на 30.XI.1954 г. в село Кърнаре, община Карлово, е утвърдено име в съвременното българско изкуство и един от ярките майстори на малката бронзова пластика. В последните години разширява изразните си търсения и в живописта, където пренася пластическото мислене върху платното.
Завършва специалност "Скулптура" в Националната художествена академия (Випуск 1981) в класа на проф. Димитър Даскалов, въвел модерния психологизъм в българската скулптура. Обучението му е надградено при акад. Василий Барадай в Киев - значим европейски монументалист на XX век, откъдето усвоява усет за мащаб дори в камерни форми. През 2000 г. специализира в престижната международна арт резиденция "Cite des Arts" в Париж.
Има над 80 самостоятелни изложби в България и Европа и участие в повече от 100 общи. Автор е на знакови паметници, бюстове и релефи, сред които: бюст-паметници на Васил Левски в с. Соколица, Павел баня, Чипровци, Малко Търново и в Тараклия; монументът "Героично минало и настояще" в Карлово и Музея на социалистическото изкуство в София, скулптура "Бакхус" във винарска изба "Устина"; бронзов релеф на братята Евлогий и Христо Георгиеви; бюст-паметник на братята Димитър и Константин Миладинови и на писателя фантаст Любен Дилов в "Двора на кирилицата" в Плиска; барелеф на Стефан Данаилов пред Камерната зала на Пловдивския драматичен театър, както и паметникът на Златю Бояджиев в град Брезово, скулптурен портрет на Георги Кондолов в Музейния комплекс на Петрова нива. Дарил е множество свои творби на обществени институции и фондове и за благотворителни каузи.
Извън ателието развива активна педагогическа и обществена дейност - като преподавател в Художествената гимназия в Казанлък (1981-1985), главен художник на Община Карлово и директор на Градската художествена галерия в Карлово, със съществен принос за развитието на местната културна среда.
Носител е на авторитетни отличия. В областта на скулптурата е удостоен с Международната награда "Гаскар" (Биенале на хумора и сатирата - Габрово, 2003), приза "Сребърно Възраждане" на галерия "Възраждане" (2005), Голямата награда на Международния панаир в Пловдив (2006) и отличие от Биеналето на малките форми в Плевен (2016). Майсторството му в рисунката е признато на форума "Изкуството на миниатюрата" в Русе (2007). Приносът му към изобразителното изкуство е отличен с Наградата за многогодишен принос на Пловдив (2006), Голямата награда на Община Враца (2006) и отличието на Община Бургас (2008).
През 2018 г. е удостоен със званието Почетен професор на Владимирския държавен университет "Александър и Николай Столетови", където са поставени негови бюст-паметници на двамата братя. Паметник на ген. Николай Столетов има и в с. Столетово, Карловско.
Произведения на Димитър Рашков са част от Златния фонд на съвременното българско изкуство и са включени в постоянните колекции на Националната галерия и Софийската градска художествена галерия, както и в публични и частни колекции в страната и чужбина.

- Господин Рашков, спомням си едно представяне на Краси Алексиева по повод откриването на Ваша изложба в галерия "Възраждане": "Винаги перфектен, винаги закачлив, еротичен и мъдър - приказно игрив!" Когато човек гледа Вашите бронзови пластики, наистина разбира, че се забавлявате, докато ги извайвате. Това по природа ли Ви е дадено или е придобито с годините работа в този стил?
- В природата ми е. Живях в един много импресионистичен свят, затова и животът ми така продължи - в една импресия. Но ще започна от много ранното детство, с невероятните приказки, които баба ми е разказвала, с цигулката на дядо, който ми пееше за Крали Марко. Около мен винаги имаше усмихнати хора и във времето това ме накара да бъда много любопитен, всичко ме интересуваше. В гимназията се събрахме с невероятни хора - сега професорите Ивайло Мирчев, Димитър Чолаков, Десислава Минчева, както и с Димитър Витков. Тогава никой не е мислел, че ще станем професори, правехме всичко възможно да се научим, да усвоим този занаят, попаднахме на прекрасни учители, които винаги бяха усмихнати, можеха да се шегуват. Имахме един преподавател, който пееше страхотно арии от класиката, друг ни водеше на ресторант, сядаше с нас като с равни, по малко, по малко изграждаше в нас хора, което сега, в тези години, мога да разбера колко е било необходимо, как сме имали късмет да попаднем на такива личности. 
Учителите ми от гимназията бяха много човечни: ще ни заведат в едно заведение "Стадион", близо до Художествената гимназия, ще си поръчаме да хапнем; а по време на практиките - през деня работим здраво, вечерта се съберем около масата, разговаряме. 
При Светлин Русев беше същото: ще дойде в ресторанта, ще ни плати цялата сметка, но на другия ден ни иска в 4 часа, започваме пейзаж. Сутринта светлината е една, към обяд е друга, вечерта - съвсем различна, правим 4 пейзажа на едно и също нещо. И никога не си мислил, че рано или късно това ще ти дотрябва, трупал си знания, опит. 
И аз в моята работа като учител съм имал същото общуване с моите ученици, нямаше как да бъда друг.

- Герои на Вашите пластики са гръцки богове, сатири, веселяци от фолклора, любители на виното, изобщо хора на живота, закръглени, жизнерадостни. И често присъства шеговитата еротика.
- Много обичам да се шегувам, макар че винаги говоря сериозно и хората се връзват на приказките ми. Разбира се, много книги съм прочел, за да успявам да не премина от еротиката към порнографията, защото границата е много тънка. Винаги искам да има един разказ, настроение във всяка от работите ми. Затова и не правя слаби фигури, както се казва, те дори и сянка не могат да хвърлят. Пълният човек е предразположен да се шегува, да участва в шегите и да се шегуват с него, той не се сърди. Тези хора са много светлосянъчни. Постоянно обикалям планината, когато се качиш на билото, катериш връх, след това друг, редуват се тъмно и светло, невероятна смяна на светлината. И моите фигури са такива - с обла форма, получава се една графичност, редува се топлото със студеното и т.н. 
Не мога да бъда тъжен в моите работи. Имало е моменти, ако тръгна към нещо мрачно, изниква някаква бариера и ръката ми започва да рисува нещо, което ще създаде настроение. 

- Изглежда, че работите с голяма лекота...
- Никога не съм имал проблеми в скулптурата с моделирането. Много съм се учил, може би това е, което ме направи да съм свободен, когато обективирам някаква своя идея. Минах много труден път още когато се изграждах като ученик в Художествената гимназия, после в академията. Така се случи, че имахме сериозни хора в класа и в курса, работехме много, правехме много етюди. Ходили сме в моргата и, може би подражавайки на Микеланджело, изучавахме анатомията, мога да кажа, че я познавам детайлно. Когато знаеш всичко това, нямаш проблеми в изграждането на една форма. Като се връщам в ония години и гледам мои неща, виждам колко са по-различни от сегашните ми работи, по-необработени, няма я тази рутина, която се придобива с годините. Тогава правех восъка и го давах да се лее, но това натрупване на нови и нови работи е имало смисъл. Сега правя една работа, оставям я настрани, след ден, два, три се връщам към нея и я оглеждам, тъй като от опит знам, че може да открия нещо, което искам да променя. А когато се излее в метал, вече няма как да се промени. 
Работил съм упорито и сериозно, с постоянната мисъл и с голямата мечта, че рано или късно ще стана художник. Говорейки за себе си, отново споменавам и за прекрасните мои приятели, които по същия начин работят. Ние сме проблемни художници: поставяме си проблеми и трябва да ги решим, като ги решим, идват нови проблеми. Ако ме попитате има ли музи - не, няма музи. То е онова хубаво, приятно проблемче, което ти се загнездва в главата и трябва да си го решиш.

- Мнозина смятат, че художниците са бохеми, волни души, които обичат приятната компания, веселието. А вие само за работа ли си говорите?
- Е, почерпвали сме се, когато има повод, но не пием. Ние сме работници като всички, работим и трябва да сме свежи, за да гледаме работата със свеж поглед, с чисто съзнание. Алкохолът не е помогнал на никой художник, но мнозина е провалил. И на това съм учил моите ученици: че алкохолът е враг номер едно на художника. Другото е дисциплината, ние сме дисциплинирани хора - когато ще се веселим, се веселим, но когато работим, работим непрекъснато. 
Аз например, ставам сутрин към 4-4,30 ч., имам си малки ритуали, правя си кафето, влизам в ателието и започвам да работя. И... неусетно виждам как е станало вече обяд. 

- Посветили сте години на Градската художествена галерия в Карлово. 
- През 1986 г. започнах да работя към фонда на галерията, който имаше съвсем малка колекция. Дълго време бях главен художник на Община Карлово, после главен експерт, и продължих да работя с галерията. Когато официално постъпих като уредник, а след това и като директор, обогатих фонда, Общината много помагаше и успях да направя голяма колекция. Благодарен съм и на моите приятели от Националната галерия, които ни прехвърлиха 150 творби и сбирката получи статут на галерия. Винаги съм мечтал да извадя всичко от фонда и да го подредя, подмених с нови рамки голяма част от творбите, дойде много добър реставратор, който реставрира, консервира много стари работи, доста неща трябваше да отлея и бях готов, но в един момент нещата се промениха, дойдоха други хора и така.
Имах прекрасни учители, особено в галерийното дело, и всичко, което ме е научил Светлин Русев, го надградих. На откриването на много изложби канех изкуствоведи, които да ги представят. Наред с това да се радват на произведенията, посетителите можеха да чуят и професионално представяне на авторите и творбите. 

- Какво е най-новото Ви скулптурно творение?
- Направих портрет на един от водачите на Априлската епопея - Павел Бобеков, и вече е в леярната. Това, че сме учили анатомия и че ни се удаде възможност да работим за кратко с видния антрополог и автор на пластичните реконструкции на много исторически личности проф. Йордан Йорданов, ми даде знанието и опита да се вглеждам в лицата на хората, които са много различни, но има определени "калъпи". И сега, когато правя портрет, се замислям кой от моите познати прилича на дадения герой, кое лице мога да използвам и след това с малки детайли да оформя портрета на съответната личност от миналото. Защото само по една снимка, особено стара и с лошо качество, не може да се направи реалистичен портрет.
Когато си учил и си работил върху такива проблеми, можеш да четеш и невидимото, защото има едни зависимости както при човешката фигура, така и най-вече в портрета. 
Много неща за живота получих от Светлин Русев, вечна му памет, ходех и да живописвам при него, прекрасен човек. Прие ме покрай моите приятели и ни научи на много неща.

- А сега с какво се занимавате?
- Сега съм подготвил нови платна, времето се стопли и мога да работя навън, да излизам на пленер, да си рисувам, извадил съм вече боите. Когато времето много се стопли, восъкът става прекалено пластичен, не се поддава така на моделиране и го оставям за есента. 
На масата ми винаги има хартия и туш - това е другата част от моята работа, имам няколко хиляди рисунки и продължават да се трупат, напълнил съм два гардероба. Голямо удоволствие е да си рисуваш: пусна си хубава музика и започват да се раждат сюжети, ситуации... Играта е невероятна. 
Иначе - чуваме се, срещаме се с приятели, говорим си за весели неща, не искам да слушам за болести, за политика... 

- В живописната Ви изложба, която представихте в галерия "Възраждане" в Пловдив, виждаме различен Димитър Рашков. Творбите излъчват спокойствие, хармония с природата, преклонение пред нейното съвършенство. Всеки цвят, всеки нюанс си е на мястото. Природата сякаш оживява.
- През годините много пътувах и в чужбина, сам с колата си, нарочно избирах по-удължени маршрути, обикалях... и винаги до мен имаше акварел, пастел, бои. Неща, които ме караха да спра, да отбия от пътя, си ги нахвърлях на лист. Когато природата и светът са емоционални, го предават и на мен, и аз искам да го запечатам. Така в годините събирах много пейзажи. И когато обектът е бил толкова чист и емоционален, толкова настроение носи, не се замислям каква боя ще сложа. Работя с една-единствена четка и така се смесват боите, а цветовете стават по-богати. 
Спомням си навремето Дечко Узунов, вечна му памет, когато бяхме на практика и Светлин Русев му казва: "А този е скулптор." Бай Дечко казва: "А, скулптор! Той ще направи хубави патини." 

- Ако посетител на Ваша изложба прояви интерес към определена пластика, а тя вече е продадена, и Ви помоли да изработите същата за него, правите ли го?
- Аз съм един от малкото скулптори, които не тиражират свои скулптури. Безкрайно уважавам хората, които имат мои творби, и не бих ги поставил в ситуация да отидат някъде и да видят същата работа. Като всеки автор, има теми, към които се връщам, но вече с различен заряд, друго разбиране от дистанцията на времето. Мога да направя работа по същата тема, но различна. Никога не повтарям една творба. 
Дори и рисунките, които правя - всяка година си подготвям по 50-100 рисунки, правя им паспарту и ги подарявам на приятели. Има едни закачки, с размер около кибритена кутийка, които подарявам по различни поводи, те също не са еднакви. Както и малки фигурки, комбинация от бронз и камъчета, които намирам по планината или на морския бряг.

- Живеете в Карлово - Балканът е голямо вдъхновение и сила. По какъв начин влияе на твореца мястото, в което минава животът му и където създава своите произведения?
- Винаги съм го казвал: средата определя и твоя начин на работа. Аз не мога без Карлово. Няколко години бях в Казанлък, там си свърших работата в гимназията и се прибрах със семейството си. Казанлък ми остана с приятните спомени. Но Карлово не може без планината. Десетки пъти съм минавал целия маршрут от връх Вежен до връх Ботев, пресичал съм планината и все ми е различна, и все по-хубава. И сега продължавам да ходя, на тези години 20-30-40 км в планината не са ми проблем. Всеки ден гледам да излизам. 
Имам такова преживяване: веднъж пътуваме от Калофер за хижа "Рай", почти излизаме горе и пада страхотна мъгла, която е зелена... Трябва да си много голям майстор, за да го постигнеш на платното, донякъде ми се получи, но не съм продължил да го чопля този проблем. 
И друго ми се случи там: заведох групата до хижата и докато си почивахме, си говорим как съжаляваме, че няма да можем да видим Райското пръскало, а беше в този период, когато е най-пълноводно и красиво. Моят приятел руснак, който много искаше да го види, каза: "Заведи ни до него, поне да чуем шума и да усетим пръските на водопада." Когато много силно искаш нещо, то се случва. Наближихме Пръскалото и изведнъж стана чудо: в огромна светла дупка се показа слънцето и видяхме водата как се спуска отгоре. Природата ни даде 20 минути чисто синьо небе и да се радваме на Пръскалото.
Постоянно живеем в този свят. Излизаме онзи ден горе по Беклемето, към гората, да берем див чесън и изведнъж по поляните - цяло стадо елени и сръндаци играе и тича. Как да не се радваш! Има места, където сутрин специално ходим да гледаме дивите кози. По пътеките съм броил по над 30 диви прасета с малките прасенца с раирани кожухчета, какво ли не - лисици, зайци...
Когато бях дете, дядо много ме водеше в планината и само веднъж видях на другия склон мечка с две мечета, бил съм 4-годишен, оттогава не мога да видя... Цял живот съм живял в приказки, двегодишен съм яздил овчарското куче на дядо по поляните, магарета, коне... В едно друго село, при родителите на майка ми, имаха биволи, катерех се на гърба им... Щастливо детство! 

- А когато Вие станахте дядо?
- С моя внук сме ходили по реки, по водоеми, по планината, той вече порасна, има свой живот. Има неща, които знам, че съм пропуснал от моя дядо, но времената бяха други, нямаше техника, не можеше да се направят записи, има безвъзвратно загубени неща от нашата история.
Когато се роди внукът ми, знаейки, че рано или късно ще си замина и няма да мога да му кажа всичко, започнах всеки ден да пиша по нещо, да разсъждавам на някаква тема, стигнах до 130 "разговора" с него. Напечатал съм ги и някога ще може да ги прочете, ако му стане интересно.
Повечето художници си споделят на листа пътеписи, емоции, срещи, разкази. Мога да Ви разказвам до утре, имам прекрасни истории, които съм описал. Когато през 1984-1985 г. бях асистент на акад. Барадай в Киев, пътувах много, обиколих цяла Русия, само до края на Сибир не успях да стигна.

- Дарявате свои работи по различни поводи. Зад какви благотворителни каузи заставате с името и таланта си?
- Най-вече за патриотични каузи, за такива, свързани с лечение на деца, за реставриране на храм, за талантливи деца от училищата по изкуствата, за едно дете, което стана шампион по шах...