Злоречието

Твърде много се натрупа злоречие в общественото ни пространство. Злоречие политическо, злоречие идеологическо, злоречие по отношение на българина и България. Това не е нещо безобидно. То въздейства както върху психиката, самочувствието и поведението на отделния човек, така и върху обществото като цяло, независимо от това гейзерът на злоречието от какво е възбуден и към кого е насочен. Злоречието е заредено със силната негативна енергия на безапелационното и нетърпящо възражения отрицателство. То е целенасочено и убийствено - такава е неговата цел и неговата същност. И неслучайно буйва в партийните и политическите противоборства, в които опонентът се отъждествява с враг в амбициите за власт и претенциите за единствено вярна позиция. Злоречието изразява и създава поле на нетърпимост. То е ударно и заразително.
Но и в най-разгорещените борби

подмяната на необходимия обществен диалог

със злоречие говори за политическа недостатъчност и незрялост. Говори и за тесногръдие и преднамереност, които се впрягат в колата на страстите и амбициите. Негово оръжие са квалификациите, обвиненията и констатациите, а принципът му е очернянето и тоталното смазване, дискредитиране и "изритване" на опонента. Злоречието е базирано на отрицанието и е заредено с енергията на злостта и яростта на отрицателните чувства. При него няма чуваемост. Няма диалог. Макар че субектите на злоречието се изживяват като носители на критика и се обличат в тогата на блюстители на истината и справедливостта, пледоариите им са по-близо до клеветата, отколкото до критиката. Критиката е нещо позитивно и необходимо. Дори когато отрича, критиката е заредена със структурираща енергия, докато злоречието громи и троши. То разчита на словесния погром, нанесен на опонента.
    Като изключим вредите, които злоречието нанася на обществото, то принизява и изкривява нравствено и психически поддалата му се и обсебена от него личност. Злоречието не е прерогатив на културата и мъдростта. То е недопустимо като поведение за личността. То е белязано от тесногръдието на догматичността, параноята и психопатията и е атрибут на манталитета на улицата и уличността.
    Да! Злоречието е

изпитан инструмент в политическите игри

Но тук искам да обърна внимание на факта, че то винаги е било оценяно от българския народ като негативна проява на характера и възпитанието. Злореките жени са обект на отрицание и усмиване във фолклора ни, а злоречието е недостойно за мъжете. То е в противоречие с мъдростта на българина, не е в манталитета му и в нравствената му същност. И когато буйва в политическия ни живот след Освобождението, народът като цяло гледа с хумор и неодобриние на кипналата злост. Българският народ е мъдър, притежава дълбоки критични и оценъчни сили, които съхраняват трезвостта му. Да, псува! Но псувнята не е злоречие, а оценка.
В публицистичната си книга "Здравей, супермен!" неслучайно се спирам на българската ни народопсихология, на плюсовете и минусите на българския характер. Българинът притежава трайни положителни черти, които са в неговия ген и благодарение на които се е съхранил през хилядолетията. Но ако днес тия му качества са потиснати и разколебани и ако с право може да се запитаме къде е тоя стабилен, действен, нравствен и неподатлив на деградация и разграждане българин, трябва да се запитаме какво го дестабилизира и разгражда. Би ли могъл той да устои на атаките на злоречието, което съпровожда обществения ни живот от Освобождението до днес и което ескалира при всяка промяна. С Промяната се оказахме в зверилника на словесна безогледност, завихрила човешки и обществен срив. А свободата на словото се употреби и употребява като свобода на злоречието.
Какво можем да очакваме всред продължаващото две десетилетия настървено злоречие, в една политика на конфронтация, наплювателство, клеветничество и всеотрицателство, развързала юздата на обезсмисляне, оклеветяваяне и демонизиране на историята ни и на мазохистично смазване на достойнството и самочувствието на българския народ? На

отричане и унищожение на всичко съградено

и на всичко свято. На обезпаметяване, съпроводено с национален нихилизъм. На ерозия на нравствените ни, културни и духовни устои.
Разразилата се световна икономическа криза само загриза и прегриза крехките стъбла на опитващата се да се възземе, макар и плахо, и частично, и рисково, и неориентирано в неизведената като национална политика икономика и икономическа перспектива. Защото измъкването на един народ от постигналото го дъно не е само икономически проблем. Икономическата криза е само видимата страна на психологическата, нравствената и културологичната криза, до която бе доведен народът ни от неадекватна политика, която  компенсира несъстоятелността си с обвинения и злоречие. Дори да бъде заложена добра икономическа визия, тя може да се развие успешно само от духовно здрав и мотивиран народ, а не от притисната от бедността и потънала в бездуховност и разложение маса.
    Може ли българският народ да излезе от тая ситуация на бедност, разграждане и безперспективност? Историческият ни опит показва, че може. Но за това се иска да се опре на позитивните си съзидателни творчески сили, които сега са потиснати и потискани. Българският народ е проглушен, обезмозъчен и отровен от злоречие. Нужна му е тишина, за да се прочисти и да се обърне към разума и силите на съзидание, които носи. Нужна му е добра дума и добра политика, която да не го занимава със себе си, с другите, с трудностите си и с успехите си, а да усеща нейната благотворна и полезна за България и българите деятелност от все по-добрия си, съзидателен и щастлив живот. Но как да се озапти злоречието, като играчите разчитат на него?