За руските гимнастички и епичната битка на Теодор Ушев с Кремъл

Когато фейсбук барикадата се превърне в единствен приют за изтънчения ни градски елит, реалността неизбежно започва да изглежда като лична обида. Гледайки как Тео Ушев изпада в поредния си драматичен морален гняв и авторитетно отсича, че „присъствието на руски гимнастички на първенството във Варна е абсолютен позор“, човек няма как да не се хване за главата. Боже, какъв титаничен интелектуален замах! Каква епична, безкомпромисна битка с Кремъл, разиграваща се директно върху килима за художествена гимнастика! Колко смело и безопасно е да громиш режима на Путин, като нападаш малолетни състезателки с трика и бухалки. Човек ще си помисли, че ако утре забраним на руско момиче да направи задно салто в залата във Варна, руската армия веднага ще развее белия флаг, а самият Путин ще се разплаче пред телевизора. Но не, нашият дежурен морален стожер е тук, за да ни посочи с пръст и да ни обясни колко точно сме изостанали, докато той самият гордо носи тежката корона на цивилизационния ни избор.
Ако г-н Ушев си беше подал носа отвъд стените на своя стерилен софийско-канадски балон, може би щеше да забележи, че същият този „цивилизован Запад“, по който той въздиша денонощно, отдавна е надживял този примитивен пубертетски плам. Франция – този вечен фар на демокрацията и либерализма – без никакви угризения на съвестта прие десетки руски спортисти на Олимпийските игри в Париж през 2024 година, а легендарният театър „Шатле“ в сърцето на френската столица редовно вдига завесата за руски балетни артисти. В САЩ пък никой не си и помисля да гони руските хокеисти от НХЛ – напротив, превръщат ги в суперзвезди, плащат им милиони долари и пълнят залите, за да ги аплодират. Там хората просто имат интелектуалния капацитет да направят разлика между безумията на един политически режим и таланта на отделния човек. У нас обаче комплексът за малоценност изисква да сме по-католици от папата, по-натовци от Генералния секретар и по-праведни от ангелите, белким някой в Брюксел ни потупа по рамото за сервилността.
Точно този провинциален дефицит на достойнство и суверенитет е истинският, автентичен позор, от който трябва да потънем в земята. Исторически погледнато, България е била уважавана само тогава, когато е имала смелостта да мисли с главата си и да отказва сляпото подчинение на чужди догми. Спомнете си спасяването на българските евреи по време на Втората световна война. Тогава страната ни, макар и официално съюзник на Хитлерова Германия, намери сили и достойнство да каже „не“ на варварството и да защити своите съграждани. Тогава българите не се уплашиха от геополитическия контекст, защото се ръководеха от вечния закон на човечността, а не от конюнктурните директиви на Берлин. Но днес, изглежда, е по-лесно да се свиеш в ъгъла и да крещиш истерично срещу деца, за да демонстрираш партийна вярност пред фейсбук аудиторията си.
В българската литература тази дилема между дребнавата политическа злоба и голямото, топло човешко сърце е решена веднъж завинаги от Йордан Йовков. В неговия свят, където Добруджа граничи със същата тази Варна, законът на човечността винаги стои над законите на войната и чертането на граници. Когато Сали Яшар кове своите прочути каруци, за да носи радост и песен по друмищата, великият майстор не изисква политически декларации от купувачите си, нито проверява паспортите им. Защото истинското изкуство, спортът и майсторството съществуват, за да лекуват раните на времето, а не за да служат като евтино гориво за нечий праведен гняв в социалните мрежи. Тъжно е, че днес хора с претенции за културно водачество избират да бъдат дребни партийни секретари, размахващи пръст, вместо да носят широтата, великодушието и достойнството на Йовковия хуманизъм.

Фейсбук
*Заглавието е на редакцията