За зрънцата вяра
/ брой: 139
На 23 юли 1942 г. Никола Вапцаров и другарите му са изправени на Гарнизонното стрелбище пред дулата на пушките. Но куршумите са безполезни, както предрича самият поет в своите стихове. Умират, запазили вярата в гърдите, защото за нея "бронебойни патрони няма открити". Умират с вярата в бъдещия по-светъл и справедлив живот. Умират в борба срещу фашизма.
Днес палачите са оневинени. Днес идеалите са отречени. Днес ценностите са преобърнати. Днес разстрелът продължава отново и отново. Кой ли не се опита да презареди пушките и да даде заповед за стрелба?
И понеже да мериш ръст с Вапцаров е невъзможно, единственото, което остава на днешните пигмеи, е да хвърлят кал, да бълват омраза и жлъч. Да се опитват да изтрият паметта, да пренапишат историята.
Но вижте днес какво се случва в Европа? Но вижте днес какво се случва у нас? Животът е всичко друго, но не и справедлив. Фашизмът надига грозното си лице. Изпращат се оръжия, за да бъдат убивани хора.
Четете Вапцаров. Там всичко е казано. Диалогичната му поезия е разговор с нашето настояще, с нашето бъдеще. А вярата му, Вапцаровата вяра, осмисля всичко. И колкото и да го отричат, колкото и да се опитват да изопачават историята, да манипулират мисленето ни, няма да успеят. Зрънцата вяра ще родят житни класове. Не на всяка почва, но там, където покълнат, не могат да бъдат изтръгнати.
Защото жаждата за свобода и по-добър и справедлив живот са вечни, и борбата за тях си струва.