В памет на Антон Дончев

"Манол тихо му отговори:

- Сине, ти си виждал крепост. Светът е разделен от огромна крепостна стена. От край до край. Вътре в крепостта седят хора, а отвън налита злото. Всеки човек стои между два зъбера и пази една крачка стена. Не зная, може да има големи хора, пълководци, които пазят сто зъбера. Може да има един голям пълководец, който знае какво става по цялата стена. Аз виждам моята крачка. И зная, че трябва нея да защитавам. Ако аз не я защитя, кой ще я защити? И ти трябва да се биеш. Всеки пред себе си. Не знаеш какво става наоколо, в съседната крачка. Не виждаш. Гледаш само пред себе си и удряш ръцете и лицата на злите хора, които искат да се изкачат на стената. Може би тъкмо при твоята врата злото се надява да пробие. Ти трябва да се биеш и нито за миг да не отстъпваш от зъбера си, да не се утешаваш, че след миг ще се върнеш на него. Мръднеш ли, злото ще влезе. И когато умреш, твоето тяло да запречи вратите между двата зъбера.

Тъмницата мълчеше.

Тогава оттатък детският глас запита:

- Татко, какво е зло?

Мълчание. И после - Маноловият глас:

- Зло е това, което разделя хората.

И след малко:

- Добрите хора.

Станах и си отидох. Манол ми отговори.

Отдясно камък, отляво камък и по средата - ти. Да, на вратата е застанал всеки от нас, всеки пази врата, през която може да влезе злото. Аз бях опразнил своята и сега се връщах на нея."

                  ("Време разделно")

"Когато отчаяние залее сърцето ти, вдигни поглед към небето. Там винаги летят птици. И помни, че една от тях носи благата вест." 

                  ("Време разделно")

Многократно в интервюта и разсъждения Антон Дончев припомняше прочутата притча за дъбовете. България едва преди 20-30 години е приела християнството. Свети Климент Охридски отива в сегашна Албания и цар Борис Покръстител му подарява три къщи и три църкви. Къщите нови, черквите - нови, каменни пътеки от всяка къща до всяка черква. Извиква Свети Климент монаха, който се грижи за градините, и му казва: "Голо, камънак, пътека - трябва да засадим нещо край пътеката." Монахът отговаря: "Мога да насадя тополи, липи. След 5-10 години ще има птици, сянка, зеленина, но ни липата, ни тополата стават за нещо. Ни греда можеш да направиш, ни мост, ни къща." "Какво можем да сторим?", пита Климент. "Дъбове да посадим - отговаря монахът. - Дъбове, но растат 40-50 години. Като гледам твоята бяла брада и моята гола глава - нито ти, нито аз ще минем под сянката на тези дъбове." Тогава Свети Климент му казва: "Още утре засадете дъбове." 

По думите на писателя, там е цялата работа - че ние забравихме как се садят дъбове. От 20 и кусур години хората, на които временно даваме управлението, забравят великата максима: "Властта трябва да държи в лявата си ръка зърно - като го посее, да има какво да се яде. В дясната си ръка да държи желъди, за да има сянка, да има птици, да има песен, да има дъжд, да има държава." Ето, че у нас никой не сади дъбове. И това е национална трагедия. Антон Дончев настояваше, че ние трябва всеки ден да засаждаме жълъдите на духовното си достойнство, за да очакваме умно след столетия да израснат дъбовете на националната самобитност, сила и независимост. Така оцеляват мъдрите нации през хилядолетията, а неразумните изчезват като еднодневки.

Последвайте или харесайте в-к "ДУМА" във ФЕЙСБУК   --> ТУК <--

Споделяйте нашите публикации.