Поезия
Стихотворения от Елисавета Багряна (1893-1991)
/ брой: 86
Скъпи читателю!
В този брой на приложението за литература, изкуство и култура ще отбележим 130-годишнината от рождението на голямата българска поетеса Елисавета Багряна.
Приятно четене.
Вечната
Сега е тя безкръвна и почти безплътна,
безгласна, неподвижна, бездиханна.
Очите са притворени и хлътнали.
и все едно - дали Мария, или Анна е,
и все едно - да молите и плачене, -
не ще се вдигнат тънките клепачи,
не ще помръднат стиснатите устни -
последния въздъх и стон изпуснали.
И ето че широк и чужд е вече пръстенът
на нейните ръце, навеки скръстени.
Но чувате ли вие писъка невинен
на рожбата й в люлката съседна?
Там нейната безсмъртна кръв е минала
и нейната душа на тоя свят отседнала.
Ще минат дни, години и столетия
и устните на двама млади, слети,
ще шепнат пак "Мария" или "Анна"
в нощта сред пролетни благоухания.
А внучката ще носи всичко: името,
очите, устните, косите - на незримата.
----------------
Святата
Аз те знам, Богородице бледа,
с младенец осиян на колене.
Твоят поглед е странно загледан,
твойте устни нашепват моление.
Мъдреци беловласи и славни,
пред нозете ти ничком склонени,
за отрока, предречен отдавна,
са дошли на свето поклонение.
И наричат го син на небето,
и наричат го цар на земята,
но ти чуваш: "Друг друга любете" -
и над люлката виждаш разпятие.
-------------
Кукувица
Ходиш, гледаш, сякаш обезсвесен,
залудо пилееш дни и нощи,
божий свят ти станал, казваш, тесен.
Не видя ли, не разбра ли още?
Неведнъж те рекох и повторих:
не помагат билки и магии,
кой каквото иска да говори -
няма нивга аз гнездо да свия,
рожби румени да ти отгледам,
в къщи край огнището да шетам.
Мен ме е родила сякаш веда
и ми е прокобила несрета.
Дай ми мене по света да скитам,
дай ми сборове, хора, задевки -
другите да слушам без насита
и сама да пея на припевки.
Моите очи се ненаглеждат,
моите уши се ненаслушват.
Не допридам свилената прежда,
недогаснал огъня потушвам...
И така живота ще премина
ненаситена, ненаживяна.
А кога умра, сама, в чужбина,
кукувица-бродница ще стана.
----------
Стихии
Можеш ли да спреш ти вятъра, дето иде
от могилите,
префучава през боазите, вдига облак
над диканите,
грабва стрехите на къщите, на каруците
чергилата,
сваля портите, оградите и децата
по мегданите -
в родния ми град?
Можеш ли да спреш ти Бистрица, дето иде
пролет яростна,
разтрошава ледовете си, на мостовете
подпорите
и излиза от коритото и завлича, мътна,
пакостна -
къщиците и градинките, и добитъка
на хората -
в родния ми град?
Можеш ли да спреш ти виното, щом веднъж
е закипяло то
в бъчвите огромни, взидани, с влага лъхаща
наситени,
на които с букви кирилски пише "черното"
и "бялото" -
в избите студени, каменни, завещани
от дедите ни -
в родния ми град?
Как ще спреш ти мене - волната, скитницата,
непокорната -
родната сестра на вятъра, на водата
и на виното,
за която е примамица непостижното,
просторното,
дето все сънува пътища - недостигнати,
неминати, -
мене как ще спреш?