Стихотворения от Елисавета Багряна (1893-1991)

Скъпи читателю! 

В този брой на приложението за литература, изкуство и култура ще отбележим 130-годишнината от рождението на голямата българска поетеса Елисавета Багряна. 

Приятно четене. 

 

Вечната

Сега е тя безкръвна и почти безплътна,

безгласна, неподвижна, бездиханна.

Очите са притворени и хлътнали.

и все едно - дали Мария, или Анна е,

и все едно - да молите и плачене, -

не ще се вдигнат тънките клепачи,

не ще помръднат стиснатите устни -

последния въздъх и стон изпуснали.

И ето че широк и чужд е вече пръстенът

на нейните ръце, навеки скръстени.

Но чувате ли вие писъка невинен

на рожбата й в люлката съседна?

Там нейната безсмъртна кръв е минала

и нейната душа на тоя свят отседнала.

Ще минат дни, години и столетия

и устните на двама млади, слети,

ще шепнат пак "Мария" или "Анна"

в нощта сред пролетни благоухания.

А внучката ще носи всичко: името,

очите, устните, косите - на незримата.

----------------

Святата

Аз те знам, Богородице бледа,

с младенец осиян на колене.

Твоят поглед е странно загледан,

твойте устни нашепват моление.

Мъдреци беловласи и славни,

пред нозете ти ничком склонени,

за отрока, предречен отдавна,

са дошли на свето поклонение.

И наричат го син на небето,

и наричат го цар на земята,

но ти чуваш: "Друг друга любете" -

и над люлката виждаш разпятие.

-------------

Кукувица

Ходиш, гледаш, сякаш обезсвесен,

залудо пилееш дни и нощи,

божий свят ти станал, казваш, тесен.

Не видя ли, не разбра ли още?

Неведнъж те рекох и повторих:

не помагат билки и магии,

кой каквото иска да говори -

няма нивга аз гнездо да свия,

рожби румени да ти отгледам,

в къщи край огнището да шетам.

Мен ме е родила сякаш веда

и ми е прокобила несрета. 

Дай ми мене по света да скитам,

дай ми сборове, хора, задевки -

другите да слушам без насита

и сама да пея на припевки.

Моите очи се ненаглеждат,

моите уши се ненаслушват.

Не допридам свилената прежда,

недогаснал огъня потушвам...

И така живота ще премина

ненаситена, ненаживяна.

А кога умра, сама, в чужбина,

кукувица-бродница ще стана.

----------

Стихии

Можеш ли да спреш ти вятъра, дето иде 

                         от могилите,

префучава през боазите, вдига облак 

                        над диканите,

грабва стрехите на къщите, на каруците 

                             чергилата,

сваля портите, оградите и децата 

                        по мегданите -

в родния ми град?

Можеш ли да спреш ти Бистрица, дето иде

                        пролет яростна,

разтрошава ледовете си, на мостовете 

                             подпорите

и излиза от коритото и завлича, мътна, 

                             пакостна -

къщиците и градинките, и добитъка 

                            на хората -

в родния ми град?

Можеш ли да спреш ти виното, щом веднъж 

                           е закипяло то

в бъчвите огромни, взидани, с влага лъхаща 

                                 наситени,

на които с букви кирилски пише "черното" 

                             и "бялото" -

в избите студени, каменни, завещани 

                           от дедите ни -

в родния ми град?

Как ще спреш ти мене - волната, скитницата, 

                             непокорната -

родната сестра на вятъра, на водата 

                              и на виното,

за която е примамица непостижното, 

                              просторното,

дето все сънува пътища - недостигнати, 

                               неминати, -

мене как ще спреш?