Поезия

Иван ГРАНИТСКИ е роден през 1953 г. в София. Завършва журналистика в СУ "Св. Климент Охридски". Бил е редактор и заместник главен редактор на вестник "Пулс", заместник главен редактор на "Литературен фронт", директор на ИК "Христо Ботев". През 1995-1996 г. е начело на БНТ. Година по-късно създава издателство "Захарий Стоянов", чийто директор е досега.
Автор е на повече от 21 книги с поезия, критика и публицистика, сред които "Марксовата полемика" (1984), "Време и художествени идеи" (1987), "Отвъден щурец" (1999), "Кораб от светлина" (1999), "Гео Милев и трагиката на националната съдба" (2000), "Храм" (2001), "Преди да дойде здрача" (2002), "Лятото на чакалите" (2003), "Атлантида" (2003), "Луди водят слепи"(2004), "Ловци на метафори" (2008), "Критически етюди" (2008), "Бездна" (2009) и др.
В началото на декември т.г. излиза новата поетична книга на Иван Гранитски "Щерна", от която са тези стихове.
 

Пристан

Единственият смисъл на живота
е да се отдалечиш от Злото
Хвърли спасителната котва
в пристанището на Доброто

В началото ще бъде трудно
изгарян в адски пек и студ но
ще видиш превъплъщението чудно
пред очистителното Гумно

Освободен от всички страсти
ще чуеш собствения глас и
ще осъзнаеш истинското щастие
Да бъдеш независим е прекрасно

Това е и задачата на Пътя -
да се превърнеш сам в безплътна
утринна зора и тътен
от Злото който те откъртва

И отдалечен сияещ и прозрачен
тръгни със звездните ездачи
към делтата на Здрача
където Истината те очаква


Сълза

Призори когато сънните гугутки
гукат под стрехите на мълчанието
ще чуеш как студът почуква
с тънки пръсти по первазите
Мечтае той за мъничко внимание
и жадува дълго да разказва

Създателят на ледените приказки
извайва фигури от скреж -
смешници магове принцеси рицари
внезапно в сънищата оживяват
и въплътяват скрития копнеж
по вълшебната измислена държава

Там всичко е издялано от лед
дори камината на Здрача
Студът е възхитителен поет
нахвърлящ своите поеми
с небрежността на разказвача
владеещ виртуозно всички теми

Леденият свят е тъй прозрачен
лишен от всякакви преструвки
Там няма страдащи сирачета
духът на приказките властва
Усети ли как ледени целувки
изпълват цялото пространство

Но всяка приказка дори и тая
има своя поучителен финал
Навън пропуква пролетна омая
изгрява нежна утринна звезда
И вълшебникът сребрист и бял
търкулва ледена сълза


Ждрело

Май правий път си сбъркал в мрачината
прошепна ми духът на Данте
Ждрелото на хилядолетието е непознато
опасни са усоите му странни

Нима си мислиш че ще видиш нещо
при извора на бялото начало
Не си свободен Ти си роб на вещите
останалото е мълчание и ала-бала

Отново трябва да започнеш всичко
Начисто Гол Неосквернен от суетата
Като невинна песъчинка ничия
търкулната от ехото на тишината

Какво си въобразяваш че си всъщност
Човекориба птица или пък комета
рицар или просто просяк за насъщния
черна дупка или въздишка светла

Магическо ждрело Сияйност необятна
разтваря те във въздуха като молитва
Душата е око на Светлината
в която ти възторжено се вливаш


Сън

Жаравата от макове искри
над свещените братски могили
Миналото там трагично спи
спят мъченици и герои мили

А може би си разговарят тихо
споделят участта си бранна
Пришепват Вазов стих и
ридаят за поручик Дебелянов

Столетия лежат самотни
защитниците на Отечеството
Тежат като чутовни котви
надгробията от ектении и песни

Дали пък бъдещето ще намери
достойна дума и сълза за тях
Или безпаметно и скверно
забравата ще ги посипе с прах

Спете вий деца бурливи
Спете гордия си вечен сън
Сърцето на България изстива
под траурен злокобен звън


Пустиня

Сурово свири съскащият суховей
жилото на жегата жестоко жили
Сприите съсухрят слепите могили
надежда няма нищо тук да оцелей

Харпии и скорпиони хищно пъплят
сенки на чудовища напират и гъмжат
Потъва в кървава мъгла денят Ръмжат
светкавици из пепелища стъпкани

Остава само Словото самотно гладно
Горгоната не е успяла да го вкамени
Ала пустинята засмуква всички живини
и черни кръстове разкъсват пладнето

Изглежда в страх и ужас ще се сгромоляса
хилядолетия издиганата сграда на Човека
Грифоните на мрака ще я разрушат довека
и Нищото ще я покрие с алчния си пясък


Пустош

Безбрежна нежна пустош
пред взора се разстила
Между тракийските могили
мъже говорят за изкуство

Суровите жреци на Словото
знаят истините за живота
Те са пазителите на Кивота
И досущ войничета оловни

стоят и бдят пред Храма
на българското минало
Бъдещето като паст е зинало -
подготвя идещата драма

Говорят храбреците за изкуство
но няма никаква надежда
Напред е само кукувича прежда
и необятна страшна пустош


Безумие

Колачите запретнаха ръкави
сатърите извиха кървава игра
Писък пладнето раздра
главите бичи се търкаляха

Въргаляха се и мучаха
зажеглени в последна оран
Хищно гледаха ги хората
Очите на страха пламтяха

И слънцето прeжуряше сурово
и въздухът вибрираше от болка
И ужасът се вихреше доволен
и кълцаха колачите отново

Потъна всичко в алена омара
и дрямка потните мъже налегна
Клещите на лудостта затегнаха
агонизиращия хоризонт на вярата

Всъщност не главите бичи падаха
а човешките души из Гумното
Езикът на безумието няма думи
Зее истинския път към Ада

Но идва ден на въздаяние -
пламтящата смола ще ги погълне
И ще изчезнат в бездната прокълната
прокудени навеки в отчаянието


Самота

Злото беше плахичко добро
което се разюзда постепенно
В началото със тъничък гласец
красиви думи то редеше
Бе пухкаво и беззащитно като коте
и мъркаше невинно
Но гърбът му щом заякна
показа зъбите си хищни
муцуната му се заостри
и беличките нежни лапи
превърнаха се в ноктести топузи
То бе съвсем изтънчено и грациозно
ала изригна мигом
сатанистичната си вътрешна аура
Превъплъти се в нещо невъобразимо
издялано от злост и ужас и омраза
Самоизяждащо се нищо
и вкочанена ненаситност
жадуваща за още още
Накрая първосъздателя си то погълна -
искрицата от светлина
която във началото
добро невръстно беше
Настана мрак
И Самота


Човек

Ако погледнеш в себе си ще бъдеш ужасен -
безкрайна бездна от съмнения и страсти
Докрай вглъби се и ще проумееш извисен
как чудно е Човек устроен и неясен
парадоксален и мъчително прекрасен
от предчувствия велики съдбовно осенен

Той е врата и покрив на Нищото и Битието
първосъздаващ тласък на звездните мъглявини
Светлина във мрака и мрака който свети
математическия израз на духовни глъбини
Песъчинка във пустинята и капка във морето
смисъла и основанието на падини и планини

Допускаш ли че някога ще бъде разгадана
мистичната конструкция и същност на Човека
Дори и простата тревичка поляга във нирвана
Трепета на Промисъла е в дишането леко
прозрачна е водата когато е разбрана
Седемте загадки на вратите са входа към Човека

Те са ключове към истинското Изпитание
Как ще преминеш през пазачите на Прага -
Действай без действие Бъди изваян от Мълчание
Пътеките са страшни Съдбата ти е дракон
Приеми се като атом от тайното Познание
и ще бъдеш лъч от космическата пентаграма


Същности

Да разложим неопределимото и необхватното
на съставните им неизброими части
Те са като дихания на същности
неуловими но създаващи
изплъзващи се ала цели

Можем ли да откроим
фрагмент от цялата картина
Или ъгъл в равнината
Квадратурата на кръга
не е ли основа на пирамидата
Смъртта не е ли начало
преддверие към други трансформации

Паузата наречена живот
не напомня ли тунел искрящ
в пространствата на неназоваемото
Как ще се отделим от себе си
ако сме цялостни и непрекъсваеми
щом не знаем от какво сме сътворени

Дали не сме играта на Духа
който се самосъздава и самосъзерцава
и решава че неопределимото
е неговият свят от множества
Свят на реалистични съновидения
и причудливи метаморфози
преминаващи в своята противоположност

Духът в играта разпознава себе си
и се самоназовава Светлина


Последният

        На Антон, Дончо, Любо, Стефан и Тошо

Последният на масата
ще размишлява върху Откровението на Йоан
Духът му ще блуждае из пустините на разума
Отчаяно ще търси достатъчното основание
на плашещите и загадъчни метаморфози
превръщащи Човека в прах и мислеща тръстика
в невидима енергия на болката и спомена
в писък пронизителен на сова
втренчена неумолимо в Абсолюта

Последният на масата
с каменна ръка ще пълни чашите
на другите петима вече отлетели
И като алхимик в среднощна доба
ще призовава отражения и шепоти
танцуващи в пространствата на Вечността
През огледалото на своите сълзи
ще вижда ликовете на душите сродни
дошли при него да си вземат сбогом

Последният на масата
ще съзерцава петте сияещи звезди
разбягващи се във галактиката на сърцето му
И ще започне да разбира смисъла на Пустотата
сам превърнал се в безкрайно разстояние
в точка необятна колкото Вселената
и Светлина която в мрака свети
Спасителен маяк за корабокрушенци оцелели
върху несъществуващия бряг на Времето