Писателят - по "пътя на ослепените"

Красен Камбуров написа книга за трагедията със Самуиловите войници. "Пътят на ослепените. Покаяние за Беласица" е книгата, след чието излизане от печат Красен Камбуров бе приет за член на Съюза на българските писатели. Макар че и с предишните си книги и особено с "Водопадът. Седем дена у Губиделников", издание пак на "Захарий Стоянов", доказа, че е значителен български писател, който не бе излязъл на литературните стъгди, а и там не се намери критик, който да го оцени. "Пътят на ослепените" ни връща към трагичното събитие от 29 юли 1014 г. когато византийският император Василий Втори заповядва да се ослепят пленените войници на цар Самуил. Романът е написан в три пласта - свитъците на Тома Езерни (слага името на апокрифния автор като свой съавтор), приписките към тях и паралелите със събития, отдалечени едно от друго във времето, обединени от различните форма на масово насилие.
Писателят Никола Инджов определя книгата като много сериозна литературна творба, що се отнася до повествованието и езика. Романистът и есеистът и тук си съжителстват много полезно, за да се осъществи аналитично-философският творчески подход на автора. Никола Инджов пише: "Това повествование е увлекателно, то е наситено със сюжетни находки, с удивителни битови и моралистични детайли от епохата, като например номерирането на Самуиловите войници по реда на ослепяването и замяната на имената им с бройното число. Майсторско е описанието на мисията на еднооките апостоли, тя е превърната във фикс идея за действията, които е трябвало да бъдат предприети още в далечния десети век, но не са били извършени по причини, част от които авторът изтъква и в своеобразен културологичен паралел с другото явление на времето - европейското рицарство..." Това, което изтъква Инджов, не са нови прочити на историята, с тях се занимават неомодернистите, чиято главна цел е да ни вкарат в глобалното село без национално лице и дух, а художествено осмисляне на родната история в интересно и умно четиво, написано с талант и позиция.