Конституционни илюзии

Тези дни нашата общественост отбеляза 20-ата година от приемането на Конституцията на Република България. Събитието е знаменателно и то заслужаваше добрите думи, които бяха изречени за тази конституция. Но добрите думи трябва да бъдат направени със съответни уговорки. Вярно е, че преди 20 години ние, народните представители от Седмото ВНС, приехме една наистина демократична конституция. Не е обаче вярно, че това е първата демократична конституция на републиканска България. Сериозното отношение към конституционното строителство в България изисква да признаем, че първата демократична републиканска конституция е Конституцията от 1947 г. В нея няма да откриете нито един от белезите на тоталитарната държава.
Трябва по-нататък да кажем, че тази, общо взето, добра конституция, поставена да действа в едно лошо, разяждано от остри класови, кастови и съсловни противоречия общество, не можа да осъществи целия свой положителен потенциал. При едно такова общество никоя конституция няма да е достатъчно добра. Поставило се като знак минус пред конституцията, обществото с всички свои пороци придава обратен (превратен) смисъл на нейните разпоредби. Обяснимо е следователно защо това, което намираме в конституцията, не намираме за съжаление в обществото. Конституционноправната действителност се оказва отчайващо различна от социалната действителност.
Нека направим някои съпоставяния.
В преамбюла на конституцията се заявява решимостта да създадем една демократична, правова и социална държава. В социалната действителност на България не можем обаче да открием тази сама по себе си великолепна триада.

Не сме демократична държава

За каква демократичност на държавата ни може да става дума, когато една от двете основни форми на демокрацията - пряката демокрация, вече двадесет години не е поставяна в действие. Нито един основен въпрос в нашето развитие не е бил решаван чрез общонационален референдум. Съдбоносни за страната ни въпроси като например членството в НАТО и в Европейския съюз бяха решени не пряко от народа, а от отделни държавни органи. Без допитване до народа бяха изпратени български войски в чужди държави, без допитване до народа бяха създадени в страната ни чужди военни бази, без допитване до народа се решава енергийното бъдеще на страната ни и т.н.
Представителната демокрация у нас е, общо взето, добре разиграван театър, но тя в крайна сметка е не повече от един фарс. Решаващият глас на хората в изборите е изместен от решаващия глас на медиите и парите. Който има медиите и парите, той моделира и общественото съзнание, което означава, че той в крайна сметка определя и тяхното поведение. Хората си мислят, че те избират съответните представителни органи, а всъщност за много от тях изборът им е внушен от чужди на интересите им обществени сили, предварително закупили медиите и всичко друго, което една избирателна кампания изисква. Това, което по форма е демокрация, е по същество  издевателство над демокрацията.

Не сме правова държава

За каква правовост на държавата ни може да става дума, когато тъкмо нейните органи най-вече нарушават нормите на правото. В една правова държава всички правни субекти - и граждани, и държавни, и обществени органи - са длъжни да спазват правните норми. Не всички, разбира се, спазват тези норми. Но държавата ще запази все пак своя правов характер, ако собствените й органи, при всички възможни правонарушения от страна на останалите правни субекти, сами строго се придържат към изискванията на правото. Формулата на правовата държава е еднозначна: правова държава е онази държава, чиито органи безусловно спазват нейните правни норми.
От така заетата гледна точка става невъзможно да кажем, че сме правова държава. Не може България да се смята за правова държава, след като нейният висш орган - парламентът, непрекъснато нарушава основния закон на страната - конституцията. Справката, която направих в Конституционния съд, показа, че само през последните две години за противоконституционни са признати разпоредби на 12 закона и на едно решение за изменение и допълнение на Правилника за организацията и дейността на Народното събрание.
Не може България да се смята за правова държава, след като министърът на вътрешните работи непрекъснато упражнява терористичен натиск върху съдебната система, за да я принуди да приема решенията, която той й диктува. Не може   България да се смята за правова държава, след като не друг, а прокурор от Софийската градска прокуратура при задържането на заподозрян в извършването на престъпление гражданин му крещи: "На колене, вие сте абсолютен престъпник!" Този прокурор преминава като луда крава върху презумпцията за невинност, която от векове е  крайъгълен камък на наказателното право във всички държави. Кой гражданин при тази обстановка може да бъде сигурен за неприкосновеността на своите права и свободи? От друга страна, десетки хиляди граждани - особено по селата - остават напълно незащитени пред една непрекъснато нарастваща битова престъпност. Една правова държава не би позволила да вилнее подобно беззаконие, превърнало се в устойчив начин на живот.

България не е и социална държава

За каква социална държава може да става дума, когато по официални данни 344 хиляди (а по неофициални данни - почти два пъти повече) пълнолетни български граждани са лишени от най-важното основно право - правото на труд. За каква социална държава може да се говори, когато изпаднали в мизерия и безизходица граждани се самоубиват? (Средно годишно у нас се извършват около 1300 самоубийства - предимно от безработни и пенсионери.) При минимална работна заплата от 240 лв. (към 1 януари 2010 г.) да се живее става просто невъзможно. С такава "заплата" човек не може да плати само парното, водата и лекарствата. За никаква социална държава не може да се говори, след като напълно безплатното преди двадесетина години образование се превръща за все по-голям брой български граждани в истински лукс. 238 108 деца между 6 и 18 г. не ходят изобщо на училище, оставайки осакатени за цял живот. Те са бъдещият  контингент на престъпния свят, те са и завинаги  падналият на социалното дъно обществен слой,  доколкото остават неспособни за квалифициран труд. Невъзможно е по-нататък да се говори за социална държава и там, където здравеопазването е превърната в недостъпна за хиляди граждани луксозна стока. Сериозното заболяване у нас е истинско финансово бедствие, което става непреодолимо за хиляди хора. Конституционната разпоредба (чл. 52), че гражданите имат право на "безплатно ползване на медицинско обслужване" е отдавна забравена и от държавата, и от гражданите. Излизат ни с циничната си теза, че "няма безплатен обяд".
Можем да направим подобни съпоставяния и в редица други направления. Налага се изводът, че една конституция, колкото и да е добра, не постига сама целите, които са й поставени. След правната норма трябва да последва изискваното от нея поведение. Не последва ли това поведение, тогава смятайте, че изискващата го правна норма изобщо не съществува.
Оттук произтича и задачата: да допускаме в държавния апарат и преди всичко в Народното събрание хора, решени, но и способни, да превърнат конституционноправните повели в социална действителност. Иначе ще си останем в плен на конституционните илюзии, които, колкото и да са красиви, са все пак безплодни.