Какво е това реформа?

Вече година и три месеца Бойко Борисов управлява България под знака на магическата дума "реформи". Реформи във всичко - в здравеопазването, в социалната политика, в образованието, в науката, в администрацията, в МВР... Министрите и депутатите му се надпреварват да повтарят енигматичната дума, опитвайки се да спечелят Неговото благоволение. Повече реформи искат сините партньори на управляващите. Реформи чакат от Европа. Най-повтаряното изречение от министър Дянков е "Пари срещу реформи". 
    Странното в тези реформаторски напъни е, че всички говорят за различни неща. И всъщност никой не разбира за какво точно става дума.
Ще се опитам с по едно изречение да дефинирам моето разбиране на реформите, които днешното управление на България иска да направи.
В песионната система се търси финансово стабилизиране чрез увеличаване на осигурителния стаж и възрастта за работещите (в условия на втора и трета категория труд).
В здравеопазването се върви към закриване на нерентабилни болници, за да се икономисат крайно необходимите средства за работа на системата.
В администрацията се отива към съкращаване на работещи и се обмисля идеята за съкращаване на общини. В образованието и науката целта е единствено да се намалят разходите, които и без това са най-ниските като процент от БВП в цяла Европа, както и хората, които по относителен брой също са най-малко в сравнение със страните в ЕС. 
Под реформа в МВР, струва ми се, се разбира да бъдат задържани пред телевизионни камери някои по-подозрителни, да се измислят атрактивни имена на акции, пък после да става каквото ще. В това отношение ограничения за пари няма. Но тази реформа е изключение, защото я прави "Цецо", а той е специален случай.
Общото във всички идеи за реформи се случват две неща - че са на висока социална цена и че не водят до подобряване на ефективността на функциониране на системите. Нещо повече - в някои оласти, примерно в здравеопазването, водят до допълнително дестабилизиране, а в други като науката и образованието - до разпад.
Странното в тези намерения за управленски действия най-вече е това, че в голямата си част те по никакъв начин няма да доведат до прокламираната добра финансова устойчивост.
Ярък пример в това отношение е пенсионната система. Да припомним, че за 2010 г. трансферът от консолидирания бюджет към бюджета на НОИ е 4.971 млрд. лв. Към днешна дата несъбраните вземания са 1,2 млрд., а приходите в осигурителните фондове са с близо 120 млн. лв. по-малко от планираните. Т.нар. "усъвършенстван" модел ще осигури повече приходи за 2011 г. - 80 млн. лв., за 2012 г. - 340 млн., за  2013 г. - 670 млн. Простата аритметика показва, че "реформата" не постига дори и единствения очакван от нея резултат - фискалния.
Как може да се очаква, че закриването на болници ще доведе до намаляването на свръххоспитализацията, ако на болните, които могат да се лекуват извън болница, не се предлагат алтернативи. Намаляване на лежащите в болница ще има, защото те просто няма да се лекуват. Закриването на болници има смисъл само ако за хората в населените места без болнична помощ предварително се развие в по-висока степен спешната помощ и извънболничната помощ, които могат да поемат пациентите. Така те няма да бъдат принудени да влизат в болница в случаите, в които може да бъдат лекувани и вкъщи. И още нещо - идеята, че закриването на болници ще реши финансовите проблеми на здравеопазването, води до масово закриване на лечебни заведения за болнична помощ и оставяне на населението в огромни територии от страната без болници.
В тази ситуация си задавам няколко простички въпроса:
Как тези реформи ще направят живота на българите по-добър?
Как се определя целта на една реформа и това дали тя е в интерес на обществото?
Ако финансовата устойчивост е единствената цел на реформите, това означава ли, че България се отказва от социалните си цели, пък и от бъдеще?
В петъчния парламентарен контрол министър Тотю Младенов цитира социологическо проучване, според което над 80% от българите искат реформа в пенсионната ситема. Пропусна да добави, че под "реформа" хората разбират най-вече справедливи пенсии, а не увеличаване на осигурителния стаж.
По никакъв начин не смятам, че България не се нуждае от реформи. Потребността е очевидна за всички. Намирам обаче, че финансовите и социалните аспекти на реформите трябва да са взаимносвързани и че целта на България не може да бъде единствено икономията на разходите на системите. Особено когато става дума за дългосрочни действия, надхвърлящи значително очакваните времеви рамки на кризата.
Целта на България трябва да бъде нейните граждани да живеят по-добре и тя да бъде развита държава. А това ще стане, ако системите на здравеопазването, науката, образованието, социалната политика работят по-добре. Ефективни реформи не се правят със заявления, а с компетентност, отговорност и управленска последователност. За тях не винаги са нужни телевизионни камери.