Еретични мисли на един руски адепт

Който и каквито чувства да изпитва, каквито и да са заклинанията срещу случилото се с Паметника на Съветската армия, остава фактът, че очевидно млади хора, също очевидно - без памет (а те и няма как да я имат), направиха поп-арт шоу в центъра на столицата.
Обидно е. Не заради тях - заради самите нас. Защото графитите на художниците са наистина усмихнати, а трудно се громи усмивката на младостта. Друг е разговорът, че това дори не е нужно, виковете и менторството винаги са с обратен резултат... А пък трети и даже четвърти е разговорът, че изрисувалите паметника български младежи са добре напътствани и отлично направлявани да следват чужди цели. И точно за това трябва да е нашият разговор - без злоба и с мисъл.
И за да съм още по-ясна, ще попитам - ако талантът на рисувачите беше, както се казва, впрегнат в полезна енергия, щяхме ли да им се радваме? Ако същите тези момичета или момчета бяха нарисували безпардонния Уорлик, неукротим, недипломатичен представител на дипломацията на една друга империя (сигурна, че ще ни управлява вечно), като вълка от например "Ну, погоди", щяхме ли да се усмихнем широко? Не отговаряйте, въпросът е риторичен.
Ясно е, че е поругана паметта - и на съветските воини, и нашата, дето под път и над път ни наричат "руски адепти" и "Пета  колона". А докато ни наричат така, новата "Пета колона" вече е сформирана, има, признайте го, човешко лице и хич не е лесно да бъде попържана и хулена. Просто защото някои са си свършили отлично работата, за която им плащат. И са на път да защитят интересите на страните си, които представляват. Така че вместо да се вайкаме, предлагам да си зададем другите въпроси - не кой е извършителят, защото рисувачът нито е виновен, нито той трябва да носи наказателната отговорност, ако се стигне до това. Т.е. предлагам да се вгледаме в своята си общност, в съдружието от сърца и умове, които не предаваме и не продаваме.
А въпросите са:
- Кога Домът на Москва в София ще бъде широко отворен - не само вратите, а и сърцата на хората, които са на служба в него, за българите и за децата им? Колко често? Веднаж, два, три пъти? На седмица, на месец, на година? Или още по-нарядко, както е днес?
- Кога посланиците на Русия (както и да се казват) ще започнат редовно да се срещат с общностите в страната? Например с журналистите, които пишат по руска тема? Съюзът на българските журналисти имаше подобна инициатива, имаше и такава среща в централата на СБЖ - преди години, колко, не помня, която среща продължи... почти половин час.
- Кога аташетата по културата в руското посолство ще станат на "ти" и с нашите дейци на културата, изкуството, науката, и с хората, които пишат за тях?
- Кога млади (или не съвсем, това е без значение) представители на тази Русия, която така обичаме, ще бъдат любезни без кандарми и високомерие да се разговорят по българските медии? Те имат какво да кажат, ние имаме какво да ги питаме - та кога ще се случи това?
- Нали не сме гузни от и за нищо, тогава защо мълчим? Защо крием очите си? От очите се стига до сърцата, нали всички го знаем? Защо позволяваме други, не по-умни и съвсем не по-талантливи от нас гръмогласни кресльовци да са по-настъпателни?
- Защо не обсъдим заедно въпроса, който тревожи нас, "адептите", не "кой кого е предал", тъй като отговорите са поне два, а другият - сега накъде? И докога така?
Дълго време се срамувах, че българите постъпваме така, както постъпваме, и че мълчим. Време е обаче, наши православни руски братя, да кажете на висок глас - а вие защо мълчите?
Народната дипломация е голяма работа, най-голямата за времена като днешните. Но само тя не стига...