Дисекция на един обществен порок - бедността

Известна е максимата, че бедността не е порок, но май тя противоречи напълно на днешното положение в България. И трябва да се уточни, че бедността не е порок за бедните, каквито са голяма част от хората у нас, а за управляващите. Защото, който е избран и упълномощен да ръководи държавата, а допуска нищетата да се шири и да мъчи мъже, жени, деца и старци, е порочен и в съзнанието, и в поведението си. В Конституцията е записано, че България е социална държавна и всеки има право на осигурено здравеопазване, образование и труд. Но на практика това е аналогично с казанато от П. Р. Славейков: "Равенство, братство, свобода - плява под тях дъвче смирено народа". Ако Конституционният съд е на мястото си, той има пълно основание

да произнесе тежка присъда

за неспазилите върховния закон. Вместо това чака да бъде сезиран за казуси в препирните между политиците и разни други административни проблемчета.
А народът помни и по-добри времена. След като преодоля тежките последици от разрухата по времето на Втората световна война, с неимоверни усилия създаде икономическата база на едно справедливо социално общество. Бедността беше прогонена и от най-затънтените селища. Хората събориха старите колиби и на тяхно място вдигнаха къщи за чудо и приказ. Защото за всеки беше осигурен труд с достойно заплащане. Във всички градове се построиха болници, а в селата - здравни пунктове за безплатно лечение. Нямаше село без действащо училище, детска градина и читалище. Сътвори се почивна база за евтин и пълноценен отдих. За 15 лв. децата ходеха 20 дни на морски и планински лагери.
В тогавашната конституция беше записано, че България е социалистическа държава, но тя в пълния смисъл на думата беше социална. Освен напълно безплатното здравеопазване и образование, потреблението на стоките и услугите от първа необходимост беше по възможностите и на хората с най-ниски доходи. При минимална заплата от 120 лв. в края на 80-те години, за 1 квтч електричество се заплащаше 4 ст., за кубик вода - 2 ст., за билет за градския транспорт - 6 ст., за парно и топла вода на двустаен апартамент - 16 лв. Никой не се лишаваше от храна, защото сиренето струваше 1,60 лв., кашкавалът - 2,30 лв., свинското месо - 2,80 лв., най-скъпият колбас - 10 лв., но имаше и по 2 лв. Хлябът, млякото, варивата, плодовете и зеленчуците се продаваха за стотинки и всичко го имаше в изобилие и с високо качество.
Общодостъпна беше и културата. Само в София имаше 38 кина, а в цялата страна - над 4 хил. Най-скъпият билет за тях струваше 42 ст., а най-евтиният - 20 ст. Действаха 50 професионални театри, опери и оперети, в които можеше да се гледат представления срещу от 0,80 до 2,30 лв. Повечето музеи бяха безплатни, както и всички библиотеки. При организирано посещение на групи от ученици, студенти, работници, служители и войници, цените на билетите се намаляваха наполовина. Междуселищният транспорт се осъществяваше с влакове, автобуси, самолети и кораби пак на достъпни цени. Автобусният билет от София до Кюстендил струваше 1,90 лв., а с бърз влак II класа - 1,60 лв. И т.н., и т.н.

А какво е положението сега?

В България са останали да живеят 7,5 млн. души, колкото са били през 1956 г. В края на 80-те години стигнахме до 8,75 млн. и се предвиждаше през първата половина на 1990 г. да надхвърлим 9 млн. Но не би! Настъпват т.нар. демократични промени. Започва разграбването на държавната собственост и ликвидирането на колективното селско стопанство. Появява се масова безработица, поради което стотици хиляди хора остават без средства за препитание. Обявява се либерализация на цените на стоките и услугите, но не и на труда. Избухва неудържима инфлация, която буквално изяжда спестяванията на хората. Няма работа, няма пари, а всичко е от скъпо - по-скъпо. Но пък се отварят границите. Много хора, най-вече младежи, за които у нас няма никаква перспектива, тръгват да си търсят късмета в чужбина. Някои успяват, други - не.
А какво става с тези, които са останали? От 7,5 млн. 2,2 млн. са пенсионери с доход от 180 до 790 лв. Но тавана на пенсията получават само 50 хил. (с въпросителна дали са го заслужили, защото осигуровките им са били плащани от държавата). С честен, високозаплатен труд и като са им удържали осигурителни вноски, с пенсия от 500 до 790 лв. са 160 хил. Други 340 хил. получават между 400 и 500 лв. Дотук са общо 550 хил. Останалите към 1,7 млн. се поместват в границата мужду 180 и 400 лв., като най-многобройни са тези с между 200 и 250 лв. (1,2 млн.).
Не е по-различно положението при работещите, които според сключените договори по трудово-правно отношение са 2,9 млн. От тях 500 хил. получават минимална заплата 310 лв. От нея до средната, която статистически се смята за 763 лв., са 2,1 млн. Това означава, че само около 300 хил. имат доход над 763 лв. А според данните за издръжка на човек от 4-членно семейство са му необходими 548 лв., за да покрива разходите, които му осигуряват нормален живот, но това означава приходната част на семейния бюджет да бъде 2192 лв. На този критерий отговарят 160 хил. домакинства. Така че на въпроса

кой сега в България живее добре

отговорът е 640 хил. души от тези, които разчитат на трудови доходи и с тях изхранват членовете на семействата си. Към тях трябва да се прибавят 90 хил. пенсионери с най-високи пенсии, които използват само за себе си. Има и една тънка социална прослойка от "преуспели" бизнесмени и наетите от тях топ мениджъри, които са с много високи, а някои от тях и с направо фантастични доходи. Очертават се към 800 хил., които живеят без всякакви лишения. Други 1,6 млн. с големи усилия успяват да се задържат на повърхността. Това са средни бизнесмени и сравнително добре заплатени служители и работници, заедно с техните семейства.
Има една междиннна категория от около 2 млн. души, които се ограничават в разходите си, за да поддържат някакъв относителен среден стандарт. Това означава, че към 4,5 млн. - кой отлично, кой много добре, кой добре или средно връзват семейния и личния си бюджет. Останалите 3 млн. са почти на дъното на обществената клоака или само малко са се отлепили от него. На дъното са тези, които ровят в кофите за боклук, спят под мостовете или в изоставени сгради. За "щастливи" се смятат тези, които имат постоянен покрив, легло, хляб, мляко, сирене и бобена чорба.
Това показва дисекцията на днешното българско общество и бедността е негов основен порок.