Да се провикнеш от покрива

Последната премиера за сезона на Театрална работилница "Сфумато" е "Кланица" на полския драматург, един от значителните автори на театъра на абсурда - Славомир Мрожек. Написаната през 1973 г. като радиопиеса "Кланица" се поставя за първи път на българска сцена от режисьора Николай Ламбрев-Михайловски. Ако Рей Бредбъри отдавна ни е "сплашил" с "451 градуса по Фаренхайт" какво се случва след флирта на книгите и огъня, Славомир Мрожек с "Кланица" очертава една подобна реалност: срещата на изкуството с "касапщината" в живота също е необратимо жестока. Изкуството няма шанс да оцелее, ако Кланиците и Касапите мощно все повече завладяват територии, смята режисьорът.

Изкуството е Голгота, но за кого и защо? Идеята "да живееш, вярвайки в Спасението чрез изкуство" отдавна е укротила в утробата си до смърт сигурно милиони вярващи. Но тази идея е жива и неукротимо продължава да упоява, да дава енергия и да издига нови олтари. Системата отглежда постепенно и трайно тъпоумието като лека болка за съществувание, животът бързо покрива различието в релефа на всекидневието и еднаквостта става непреодолима мода. "Да съм в общото, да съм неуязвим, да имам удоволствието на деня, да имам най-голямата свобода - да съм капчица от безличието - работа, свободно време и още нещо, не помня какво..." - колко познато и топличко звучи, гали душичката отвътре. Шансът да си различен те обрича на страдание. Матрицата изхвърля различните, допълва той.

Снимки Димитър Христов

А Славомир Мрожек внушава с пиесата си, че само най-издръжливите издържат. "Кланица" е драма на младо момче, изправено пред избора на житейски път. История за търсене на истината, за непохватния опит за съзряване и освобождаване от ограниченията, наложени от властната майка. Младият цигулар, който е главният персонаж в пиесата, иска като Фауст да стигне до Истината на битието. И сам се жертва, за да разбере, да докосне тайната. Изкуството като опозиция на живота винаги дава шанс да се качиш, ако не на камбанария, то поне на покрива на старата дядова къща, да се изправиш прав на керемидите и да се провикнеш - това пък внушава режисьорът със своята постановка.
Спектакълът носи някъде вътре в себе си особена мощна енергия, някакъв привидно скрит бяс, който чрез изпълнението на актьорите, които играят не само всеотдайно, но и истински интелигентно, се прехвърля в залата и се вселява в публиката. Така режисьорът успява да постигне творческата си цел - да разтревожи, да предизвика, да "запали" мотора на съпротивлението и неприемането на матриците, на скованите форми и формалности, на установените правила и ограничения. А именно това е силата и смисълът на мислещия съвременен театър.
Ролите в спектакъла изпълняват съвсем младите актьори Михаил Петров, Савина Бързева, Аделина Петрова, Александър Алексич и Ина Георгиева, завършили Театралната академия миналата година, а също и Веселин Мезеклиев - един от любимите актьори на Николай Ламбрев-Михайловски, с когото са работили неведнъж. Сценографията и костюмите са дело на Чайка Петрушева, преводът е на Чавдар Чендов, музикалната картина е направила Валя Бояджиева.