ЖЕНА НА ФРОНТА

Завладяващата автобиографична повест на унгарската писателка Ален Полц (1922-2007) е издадена през 1991 г. и веднага преобръща представите на литературната общност с дълбокия си психологизъм за един от най-драматичните - и травматични за унгарците периоди - този на Втората световна война. Още с отпечатването си творбата е обявена за "Книга на годината" и преведена на седем европейски езика. 

Гордият и свободолюбив унгарски народ е наказан от победителите в Първата световна война: отнети са му две-трети от историческите земи; близо 4 милиона унгарци се събуждат една сутрин в чужда държава! В търсене на ревизия, Унгария се присъединява към фашистката ОС и успява да възстанови част от земите си в Ердей (Трансилвания) с главен град Коложвар (Клуж). Но "подаръка" на Хитлер не е даром: унгарците трябва да воюват на Източния фронт като съюзници на нацистите. 200-хилядната унгарска армия обаче тотално е разгромена при р. Дон - най-трагичното поражение в унгарската военна история.

Германците панически отстъпват към Унгария; все по-често вият сирените поради зачестилите бомбардировки на съюзническата авиация; 400 хиляди унгарски евреи са депортирани в лагерите на смъртта; жестокостите и насилията открито превземат улиците на големите градове; нарастват съмненията, че така жадуваното национално обединение - присъединяването на част от земите, отнети от Унгария с Трианонския диктат (аналогичен на нашия Ньойски диктат), ще се окаже щастлив сън, последван от тежко събуждане... 

На този фон се разкриват и резките промени в живота на героинята; преживелиците на току-що завършилата гимназистка; прибързаната й женитба за журналиста Янош; изневерите на съпруга й; последвалата срамна болест; изнасилването... 

"Войници, войници, - немци, унгарци, руснаци, и сред тях, там, зад сменящата се огнева линия, сме и ние, жените", изповядва авторката. Жените, които по друга - своя си вътрешна логика, трябва да останат докрай предани на живота. Независимо от щиковете и бомбите, насилията и страданията, терора, болките и униженията - над всичко това се извисява усещането, че трябва да се живее, че животът трябва да продължава.

Проф. Йонка Найденова трябва да бъде поздравена за изящното пресътворяване на българския превод; героинята и персонажите са истински, пълнокръвни образи; насилията и ужасите, съпътстващи войната, смразяват духа. Повествованието грабва и разтърсва читателя; кара ни да преосмислим последиците - послание и поука най-вече за поколенията, които не са съвременници на войната и едва ли могат да си представят какво означават сирени, среднощни бомбардировки, напълно разрушени градове, смъртта на стотици хиляди невинни граждански жертви...