Защо сме бедни, дори да работим

Минималната заплата през 1989 г. е 140 лв. При пълна работна заетост доходът на четиричленно семейство с двама работещи на минимална заплата е 280 лв. С тези пари не се живее в желаното благополучие, но се живее без лишения. Повечето хора в големите и средните градове живеят под наем. За четиричленно семейство стандартът е двустайно жилище - хол, спалня, кухня, тоалетна-баня и килер или дрешник с един или два балкона, за което наемът е 5,80 лв. на месец. За ток се плаща 4 лв., за парно и топла вода - 5 лв., за студена вода - 40 ст. За последното няма грешка - семейството ползва 20 кубика, при цена за един 2 ст., а разходът е толкова голям, защото с вода си изстудяват дините и бирата, а в мазетата има циментови корита, в които се перят черги и килими. Като се прибавят 2 лв. общоблокови разходи - стълбищно осветление, асансьор, чистачка, издръжката на жилището струва 17 лв. Основното е храната, но и тя не е проблем. Хлябът е 23 ст. (тип "Добруджа", а типовият е 15 ст.), бурканче кисело мляко 500 г (тогава пластмасовите кофички още ги нямаше) - 16 ст., килограм краве сирене - 1,60 лв. кашкавал - 2,20 лв, свинско месо - 2,60 лв., пилешко - 1,80 лв., ориз - 80 ст., леща - 60 ст., зрял боб - 40 ст., плодове и зеленчуци - 20-30 ст. Скъпи са бананите и портокалите, които се появяват в магазините само по Нова година, но хората се редят на дълги опашки да ги купят. Най-скъпите колбаси са на цена 12 лв., но и те се харчат. По-употребявани обаче са по-евтините за по 5-6 лв., но има и за по 2-3 лв. - наденици и кремвирши. Около Нова година силно нараства потреблението на свински пържоли, а по Великден - на агнешко месо. При тези цени

разходите за храна

са в порядъка на около 120 лв. на месец за четиричленно семейство.
Цената на билета за градския транспорт е 6 ст., за маршрутките - 20 ст., такситата взимат по 8 ст. за километър. Билетът за влак от София до Бургас е 7 лв., със самолет - 15 лв., като при семейно пътуване се намалява с 50%. Хората трябва да се обличат и обуват. Производството на детски облекла и обувки се дотира от държавата и те струват много евтино. При това всички са с високо качество и могат да се носят в продължение на много години. Разходите за облекло и обувки взлизат на не повече от 50 лв. месечно. Главно по-възрастните хора се нуждаят от лекарства, а до известна степен и децата. Цената им в аптеките е достъпна за всички, като при това значителна част от тях се отпускат безплатно или с частично заплащане.
Стигаме до здравеопазването. За медицински услуги не се правят разходи, защото те са напълно безплатни. За прегледи, болнично лечение, включително най-сложни изследвания, операции и процедури, както и за санаториално възстановяване не се плаща нищо. Подобно е положението в образованието. Няма такси за ученици и студенти. А как стои въпросът с разходите за култура? Цената на най-скъпия билет за кино е 3,20 лв. (в крайните кина е 20 ст.), за театър - 6 лв.  Посещението във всички музеи е безплатно, както и ползването на библиотеките и читалните. Средната цена на една книга е 1,70 лв.
Следва да си припомним и

как почива българинът

по това време. Почти всяко предприятие има своя база. В нея нощувката е безплатна, тя и храната се дотират от фонд СБКМ (социално-битови и културни мероприятия) и затова струва колкото в работническите столове. А за децата има лагери, в които срещу 15-17 лв. 20 дни ползват нощувка, храна, транспорт, културни и спортни мероприятия. Та, като споменахме и спорта, създадени са 7600  дружества в страната за масов спорт по различни дисциплини. На желаещите да спортуват се осигурява база, екипировка, треньорски състав. По-изявените спортисти преминават на издръжка с приравнен професионален статут на състезатели, т.е. плащат им да тренират, да участват в първенства и да носят слава на страната и те го правят. Стотици български спортисти стават балкански, европейски, световни и олимпийски шампиони - нашият тирабагреник се вдига на пилоните и звучи националният ни химн. България се нарежда в челната десетка на спортните нации в света.
Не бива да се подценява и туристическото движение. Създадена е значителна база за него - над 1600 хижи и туристически лагери. Активни туристи са 80 хил. души. И ще заключа с наборната армия. България издържа над 100 хил. мъже в продължение на 2 г., през които те преминават незаменима школа за съзряване и патриотизъм. На мнозина службата им се струва тежка, храната не им харесва, порядките са твърде сурови, но след това с години разказват на деца и внуци за преживяното като най-скъп спомен от младостта. А там се завързват и приятелства, които остават за цял живот. В чисто практичен план отбиването на военната служба се признава за трудов стаж и важи при пенсиониране.
Като се

направи равносметка на всичко

посочено дотук (може нещо да е пропуснато) се оказва, че с тогавашна минимална заплата от 140 лв. е можело да се живее напълно поносимо, че дори и да се спестява. На това се дължи фактът, че през 1989 г. в ДСК (единствената по това време банка за обслужване на гражданите) е имало депозити за 16 млрд. лв., макар че лихвата по тях е била 1% годишно. Други 7,5 млрд. лв. са били жилищно-спестовните влогове и още 1,8 млрд. лв. в "Мототехника", които не се олихвяват. Ако това се преизчисли спрямо днешната покупателна способност на лева, то равностойността им възлиза на 40 млрд. лв., т.е. 5 млрд. лв. спрямо днешната сума на депозитите, която е 35 млрд. лв. При това е била много по-равностойно разпределена между притежателите. Над 96 на сто от тях са имали среден влог от 5500 лв., което се е равнявало на цената на едностаен апартамент.
А какво е положението сега? Минималната заплата е 310 лв., а нетната (след облагане) - 268 лв. Да предположим, че тя стане 350 лв. и се обяви за необлагаема. Тогава от нея ще се удържат само социални вноски, при което нетният доход ще бъде 328 лв. При това няма гаранция, че всеки ще работи и ще получава поне минимална заплата. Но да си представим оптималния вариант - в четиричленно семейство има двама работещи с минимална заплата, при което бюджетът в доходната му част е 656 лв. На пръв поглед прилична сума, с която да се задоволяват поне насъщните потребности. Защо обаче това не се получава е безпределно ясно за всички, които живеят в България при днешните условия. Няма да изброявам какви са цените сега, защото всеки ги знае. Ще припомня само, че през отоплителния сезон сметките за ток и парно надхврлят половината от тази сума (656 лв.), защото цената им се е увеличила в пъти спрямо 1989 г. Изключително скъпи са медицинската помощ и образованието, които са били безплатни. Транспортните услуги са поскъпнали над 14 пъти за градския и 6 пъти за междуселищния. Увеличението на цените на хранителните стоки като средно претеглена величина е 12 пъти, на облеклото и обувките - 8 пъти, на лекарствата - 9 пъти, на билетите за кино - 18 пъти, за театър - 6 пъти, на книгите - 4 пъти. На фона на всичко това брутният минимален доход от заплата се е увеличил 2 пъти, а нетният - 1,75 пъти. В същото време

покупателната способност на лева

е намаляла с 6 пъти спрямо 1989 г. Това означава, че за поддържането на стандарт на равнището на най-нискодоходните слоеве от населенето, сега минималната заплата трябва да бъде 1800 лв. Звучи направо фантастично! Но такава е реалността в Западна Европа. При изравнени цени на стоките и услугите, а някои от тях там са дори по-ниски, с изключение на алкохола и цигарите, минималната заплата е 900-1000 евро. По-ниска е в Гърция, Испания и Португалия, но е по-висока (значително) в Люксембург, Лихтенщайн и по-малко в Швейцария, Швеция, Норвегия и Дания. Основното оправдание е, че производителността на труда у нас е по-ниска и следователно такова е и заплащането. Това е вярно, но само донякъде. Защото наистина средната производителност у нас е около 75 на сто от тази в ЕС. Но и при това положение заплащането би следвало да е само с 25 на сто по-ниско, т.е. минималната заплата да бъде 600 евро или 1200 лв.
Но ето и друг пример - електро-, топло- и водоснабдяването у нас действат напълно на принципа на сродните им дружества в Западна Европа, при това в условията на монополизъм, което им осигурява значително по-високи печалби. Защо тогава поне в тях заплащането не съответства на това в Европа? Един ватман на трамвай и тролей, шофьор на автобус от градския транспорт в Пловдив например, осъщестява същия пробег за един работен ден както колегата му от Барселона, Хамбург, Манчестър например, но неговата заплата е 900 лв. (450 евро), докато на другите е 1300 евро (2600 лв.), т.е. три пъти по-малка. Италиански, германски, австрийски и други фирми сключват договори с български да работят на ишлеме, например за ушиване на ризи. Нормата е една и съща - 26 ризи за един работен ден, като трудът е колективен, защото всеки изработва различни елементи от нея. Но в посочените страни надницата е 30 евро, а за същата работа у нас се плаща 15 лв., т.е. 4 пъти по-малко.
От тези и други примери следва заключението, че не производителността на труда е основание за ниското заплащане, а неправилното му оползотворяване и разпределение на принадения продукт. Сега над 80 на сто от него се присвоява от работодателя, което е висша форма на експлоатация, съществуваща само в диктаторските държави, предимно в Африка и отчасти в Азия и Латинска Америка. У нас държавата е работодател на около 15% от заетите. Но тя трябва да ревизира приватизационните и концесионните договори, в които по нов начин да се постави заплащането на труда. Ние не сме в Африка, а сме страна член на ЕС. Следователно и заплатите у нас следва да бъдат европейски, а не африкански.