Загадката: Яворов - Мина

Явора Стоилова

"Кой знае дали тя (Мина) съществува в реалността, защото в тоя миг аз не мога да си представя нищо друго освен един поглед" - пише Яворов във философско-поетическия си дневник след смъртта й.
В живота Мина Тодорова е по-скоро белязана от болестта си, отколкото красива - висока, призрачно слаба, леко прегърбена. Тежките й коси, събрани в плитки, оформят тъмен венец около челото. Очите й горят трескаво върху восъчно-бледото лице. Облича се съвсем скромно - с бархетни блузи и широки поли, прикриващи подутия от болестта корем. Носи груби, дори разкривени обувки, в които може би се чувстват по-комфортно нозете й, обречени да окуцеят поради вроден дефект. "Когато я гледах, аз виждах само нейните очи, в чийто поглед се топеше погледът ми..." - признава сам пред себе си Яворов. Момичето с двете хубави очи е сякаш частица от душата му и той я е носил в себе си през дълги години очакване. Тя вече му се е явявала в образа на едно македонско момиче във влака през 1904 г. - две години преди да я срещне в собствения й образ: "Челото й, мраморен къс между черните линии на коси и тънки вежди, сияе в почти детинска яснота, живот и страсти не са турили още никакъв белег върху него." И Яворов отбелязва в пътния си бележник заглавието: "Две хубави очи" - навярно идея за стих.
"В даден момент две очи, два въглена се залепят на душата ти и парят или замръзват, или ако бяха две звезди, ти правят светло на душата" - споделя поетът с Михаил Арнаудов жестоката спрямо музите истина за вдъхновението си. В поезията си Яворов сякаш изолира материята на очите - "музика-лъчи", от земната материя на тялото - "аз никога не те пожелах като жена". И все пак двете хубави очи, погледнали в душата на поета, не се превръщат в стих, докато не намират истинското лице, в което да се превъплътят, макар и само "през утрен сън". Мина, която поетът открива в съня на нейните 16 години, е донякъде образ на самата му поезия, превърната в молитва за спасение: "Винаги като те видя, мое щастие" - пише Яворов до Мина - аз чувствам желание да се моля като един грешник, който не очаква изкупление за своите грехове. Аз бих желал да не съществуваше моето минало до вчерашния си ден, когато те съзерцавах като една икона и когато те слушах като една небесна песен."
При Яворов всяка молитва звучи някак греховно, защото нарушава позволените граници между земното и божественото. Молитвата към Мина е молитва на човек, видял умъртвени идеалите си след разгрома на Илинденско-Преображенското въстание. Той вече е отправил своето проклятие към Бога със самочувствието на ренесансова личност, осъзнала мястото си във Вселената. Но този нов тип човек, по собственото му признание, е погребал поета в себе си някъде из македонското си минало. За да възкреси поезията си от отломките, той трябва да намери духовна светлина в гъстеещия мрак.
"Ако я нямаше Мина, Яворов щеше да я измисли" - пише майка ми Ганка Найденова в книгата си "П.К. Яворов. Пътят към драмата". Аз бих казала нещо повече - Яворов всъщност я е измислил. Мина за него е сияние, в което ясни очертания имат само красивите й източни очи и нежните ръце: "Няма в София нито една ръка, до която бих се допрял, без да потръпна, като че съм докоснал змия" - пише поетът до Мина. - "И аз покривам с хиляди целувки Вашата ръчица, мило дете."
Мина е и музика, зазвучала в образа на цвете. "На крехка майска роза пъпка, туй си ти." Но нейната съдба е предначертана от поета - да отвори цвят под знойните лъчи на любовта му и да украси неговите гърди на творец. Тя е като онази роза, която по-късно Яворов й изпраща, придружена с писмо, в санаториума в София. "Ако розата беше паднала от ръката ти" - пише той - "аз бих я грабнал и отнесъл, мислейки че е твоята душа, бих я милвал и топлил в дланите си, за да разцъфти." Мина е докосване до други светове: "зефирен лъх от ангелско крило". Изгубила чертите си, тя се разстила в звукови и светлинни пейзажи и в неуловими усещания.
В абсолютната идеализация на момичето, което носи Космоса в "две хубави очи", поетът губи връзка с действителния й образ. Съществува и една друга Мина, различна от поетическата си двойничка - реална, страдаща и непредвидима в реакциите си. Тя е дъщеря на еленския чорбаджия Юрдан Тодоров, наричан от съвременниците си некоронованият цар на град Елена. Родът на Ю. Тодоров владее икономически още от турско време голяма част от селата на Еленска околия. Дядото на Мина е бил собственик на търговско-банкерска и земеделска къща, която поставя в почти феодална зависимост населението на цялата околия. Но според Ганка Найденова в чорбаджийския дом в началото на века се развива трагедия като в романите на Томас Ман: "От силните стари дънери израстват нежни, болезнено чувствителни издънки, които се увличат от изкуството и се срамуват от солидните правила в дома си." И тримата братя на Мина избират професии в разрез със семейните разбирания. Петко Тодоров става писател - майстор на идилиите, Христо Тодоров - философ, а Никола Тодоров дори мечтае да се покаже на сцената като оперен певец. Единствената надежда на Ю. Тодоров остава дъщеря му Минка. Той я е затворил зад високите каменни зидове на къщата си сред още по-каменни родови традиции. Всичко в живота й е програмирано. Тя трябва да замине за Дрезден - там, където учат момичетата на най-първите хора. Подсигурен й е порядъчен жених, далечен роднина на семейството - добър лекар - тъкмо да се грижи за крехкото й здраве.
Но Мина, уж най-тихата и най-кротката от четирите чорбаджийски деца, се оказва най-вироглавата. Тя се превръща в муза на един "голтак", "плебей", "авантюрист" според семейството й. И на всичкото отгоре "чирпанският мистификатор" дръзва да помести в сп. "Мисъл" цикъл от стихове "Писма" с мото - цитат от писмо на Мина: "Какво ще стане с нас? Аз съм тъй млада, а Вие сте поет." Избухва грандиозен скандал, който отравя любовта на поета още в зародиша й. Той е намерил своя оазис в една епистоларна връзка, в която истинската среща между двамата е в написаното, а срещите в живота сякаш нарушават идилията. До този момент Яворов е носил поезията в паметта си и тя не се е нуждаела от хартия, за да зазвучи в душата му. Но след появата на Мина той вече не твърди, че "носи тетрадката в главата си", а стиховете му се раждат върху листа като писма до Музата.
Докато Мина е за Яворов един полъх на ангелско крило в поезията му, тя трябва да се бори с предразсъдъците на близките си и общественото мнение. "Обичам Ви... докога? - докога! - докога?" - звучи гласът й, затворен в писмата.
"В своето начало любовта е винаги смутена и не мисли по-далеко от утрешния ден - отговаря й поетът. Когато си отива обаче, в сляпото предчувствие на неизбежния край тя пита, както питате Вие: "Обичам Ви... докога? - докога! - докога?" Поетът не осъзнава, че нейната съдба е не по-малко драматична от неговата. В живота й мъждука като свещ предчувствие за ранна смърт. През своите дълги, трескави нощи тя чете Яворовата "Нощ" и мечтае да стане спътница на прокълнатия поет. И Мина като Яворов очаква бъдещата среща, но с една основна разлика. Той иска тя да го спаси, а тя - да го види спасен. Тяхната любов е невъзможна тук, на земята, защото те са може би "чада на две враждуващи съдби". Средата, от която е родена Мина, убива първо любовта, а после и самите герои в нея. Няколко месеца след първата им среща към Франция, където е командирован поетът, прииждат нейните тревожни писма: "Всички тук са зле настроени срещу Вас." И скоро след това: "Постарайте се да ме забравите... Забравете, всичко забравете... страшен е света..." Неговите писма - мрачни и саркастични, пътуват към сестра му Екатерина: "Боже мой, ами че аз съвсем не съм човек за женене и за семеен живот. Помисля ли за женитба, аз чувствам любовта ми да се превръща в една непреодолима ненавист... Аз предварително чувствам свободата си ограничена, мечтите си обезкрилени, гордостта си накърнена... и в дадения случая има един еленски род, към който питая, не знам защо, едно органическо отвращение."
Болна от най-ранното си детство, Мина е силно привързана към близките си, които неотменно се грижат за здравето й. Яворов не прави никакъв опит да ги спечели, зает да брани гордостта си от тяхната материалност. Нещо повече - в очерка си "От обсерваторията до гарата" той ги превръща в "седем люти крокодила", затворили Мина - в образа на "скромна теменуга" през тринадесет порти в четиринадесетата. "Ще поразя аз седем люти крокодила!" - заканва се поетът. - "Ще разбия четиринадесет тежки порти и ще грабна модра теменуга." И той украсява с още два епитета "влечуги" и "печенеги" роднините на Мина. Яворов не се поколебава дори директно да атакува брат й Петко Тодоров като "хлевоуст клюкар", който заедно с Антон Страшимиров обикалял човешкото блато и даже слизал в него. И сякаш не му стига всичко това, добавя с убийствена ирония: "Аз съм материалист. Обичам плътта." - думи, които според Петко Тодоров поругавали честта на Мина. След този очерк възможността да превърне любимата си в част от своя живот е сведена почти до нула. Яворов се опитва "да разгадае под маските лицата". Кои са приятелите му, кои са враговете, какво означава за тези хора поезията му, от която някога са се възхищавали? Между тях и него внезапно се разтваря пропаст. Как се осмелява този "чирпански плебей" да отвлече в стиховете си момиче от тяхната среда?!
В кратък "сън за щастие" Мина намира своята четирилистна детелина, но веднага я изгубва в свят, в който няма място за случайни тревички. Окаляна, оплюта и осмяна, поезията слиза от Парнаса на земята. Някога Яворов е мечтаел да издигне "храм за двама", в който да въведе любимата си като муза. Но вместо това, разочарован от любовта или по-скоро от невъзможната й победа, поетът отправя проклятие към жената, въведена напразно в неговия храм. Мина е отминала за него още преди края си - една илюзия сред "страсти и неволи". Без да разбере как, поетът я е затворил зад собствената си ледена стена, от която няма изход: "Отвред ледени стени" - пише Мина Тодорова - "Студени тръпки минават по морна снага. Аз искам хора. Аз обичам хората. Аз искам човек, на когото всецяло да се доверя, с когото да се смея, да живея, да умра..."
Настъпва краят на безкрайната й вяра. Пред нея като присъда се изправя един леден свят, от който и поетът няма да се спаси.

Санаториумът в Берг, Франция, на брега на Атлантическия океан. 10.07.1910 г.
Нито ред от Яворов... Мина пише на родителите си:
"Тази сутрин съм ужасно уморена като убита, с мъка местя ръцете си и отварям очите си. Главата ме боли, температурата ми е 38,8 градуса, да видим колко ще бъде тая вечер? Докторът ми е голям калпазанин. Иде много нарядко, не искал да ме отрупва с визити. Като дойде, стои само минута и половина, ако ми даде някое лекарство, никога не казва как да го взема и какво да ям."
"Отвратена от живота, отвратена от света, отвратена от себе си, отвратена от всичко..." На брега на океана Мина седи с брат си Никола пред една пясъчна дюна - като мисъл за гроб. Тя няма никога да разбере, че поетът ще броди по същия бряг след отказа на близките й да я види в последния й ден.
"Вълните се блъскаха и разбиваха в брега, вятърът хвърляше пясък в очите и аз...
Всяка надежда бе изгубена, когато аз влязох в този град, където ти умираше... За да се изпълни една съдба" - ще пише той в парижкия си дневник.
На 14 юли 1910 г. и двамата ще се отправят към последната си среща в Руската църква в Париж: той - безнадеждно сам, а тя - в обятията на смъртта. В студения гроб, под килим от цветя, той сам ще погребе поезията си - до нея.

(Откъс от новоизлязлата книга "Обречени")

Пейо Яворов


Мина Тодорова