За контрапалатките

Вчера пред парламента бе разпъната контрапалатка на хората с увреждания. Ако преди години обществото гледаше с лек присмех на двата синода и двете СДС-та, ако привикнахме към протестите и контрапротестите, случващото се сега пред парламента е тъжно. Защото съдбата на хората с увреждания у нас е тъжна. Десетилетия обществото ни робуваше на разбирането, че те трябва да бъдат скрити някъде, невидими. Те трудно си извоюваха правото да бъдат поне видими. Родителите на децата с тежки увреждания и през XXI в. са затворници в домовете си заедно със своите наследници.
Трудни са битките на тези хора да водят достоен живот и да поставят в услуга на обществото наличните си познания и умения. Защото обществото все още не им вярва, че са равностойни негови членове и продължава да ги поставя в изолация. Те от деца трябва да водят всекидневни битки за място под слънцето - за достъпна среда и транспорт, за адекватна рехабилитация, за образование, за работа... И със сигурност животът на всеки от тях е цяла вселена.
Протестите на хората с увреждания поне малко събудиха управляващите и ги побутнаха най-сетне да се заемат с проблемите им. А те съвсем не се свеждат до една-две социални услуги, до инвалидните пенсии или помощите. Защото и прехвалените широко рекламирани над 900 лв. за децата с най-тежки увреждания се оказаха не точно над 900 лв., а доста по-малко. Другият проблем е, че никоя помощ "на калпак" не може да е от полза никому. Особено на човек с увреждане или на семейството му.
Държавата ратифицира конвенции, но забравя да ги прилага. А времето не чака - идват нови поколения с нови нужди, които трудно се вместват в понятия като "дом за хора с увреждания" или "социални помощи". Те искат и трябва да намерят мястото си под слънцето и в обществото.