За историческия срам

Нека започнем с цитати.
"Приетият от Франция проектозакон е дискриминационен и расистки, той представлява убийството на свободата на мисълта", заяви премиерът Ердоган в парламента на Турция.
"Срамувай се, Франция! Франция, където бе роден идеалът за свободата, нанесе най-тежкия удар на свободата на изразяването, подхвана турската преса.
Турският вицепремиер Бюлент Аринч преди дни заяви, че Анкара може да се обърне към Европейския съд по правата на човека, за да обяви за невалиден закона, криминализиращ арменския геноцид, ако той бъде приет във френския Сенат. "Това ще бъде исторически срам", заяви той на пресконференция в Европейския съвет във френския град Страсбург.
Нека се върнем пак към Ердоган, който в гнева си безцеремонно обеща на Франция ответни мерки "стъпка по стъпка". По-горе стана дума за расизъм, едва ли не варварска дискриминация, за убийство на свободи и мисли. Говореше се заклеймяващо и за "срам". Ставаше дума и за едва ли не космическите мащаби на коварния френски удар по свободата на изразяването. На чие всъщност изразяване?
Интересно в кои морални и общохуманни човешки категории бихме могли да впишем наглостта. Как би могло да се изрази в контекста на тази войнстваща арогантност това, което са чувствали един и половина милиона арменски жертви, докато ги колят, бесят и изгарят живи, и какви чувства помрачават съзнанието и надеждите за историческа правда на техните потомци вече близо век. В конкретния случай едва ли има някаква, макар и трудно, доловима разлика.
Скандалът възбуди френското общество. В огромна степен той възбуди и обществеността на Турция. Логично е, но възниква и един ужасяващо труден за смислен отговор въпрос. По-точно - цяла серия от въпроси.
В политически план е ясно, че конкретно във Франция решението на лидиращия все още Саркози да поеме бремето на неизвестните реакции донякъде бе заради предстоящите там президентски избори. Но само донякъде. По-скоро в създаването на новия европейски ред мераците на азиатската държава Турция да проникне и да се закрепи трайно в Европейския съюз създадоха сериозен политически дискомфорт не само в Париж, но и в редица други стари демокрации на континета. Възродиха се и стари опасения, които от десетилетия се свързват със световното настъпление на исляма...
Колкото до геноцида, оказа се, че и на тази тема може изобилно да се глаголства: имало... нямало..., не било истина... и т.н. Истината обаче, колкото и да е нелицеприятна, все пак боде в очите, направо ги пробожда.
Един подобен закон като този във Франция също поставя куп допълнителни въпроси - на първо място, защото сигурно поставя под сурдинка правото на мнение. Но сигурно в една страна, чието мюсюлманско население расте и набъбва с темпове, мултикултурният подход е тръгнал към изчерпване. Нека го формулират политиците.
Нека обаче го формулират и нашите политици, които декларативно сами подложиха под ятагана на спомена достойнството и единението на българския народ. Някои го формулират като предателство. Особено когато заявките за възраждане на Отоманската империя приемат яки очертания.
Саркози показа мъжество. А тук, у нас, в пропитата от кръвта на чедата си земя на България, "мъжеството" на кохортата самозвани политици май се превърна в истински "исторически срам", ако може да цитираме споменатия по-горе политик Бюлент Аринч.