За (не)обичайните неща

Александра ИВОЙЛОВА

Едва ли някой би могъл да определи и затвори в рамка тази уникална поезия, избликнала от сърцевината на самия живот. Можем да я видим като еманация на единството, двойствеността и троичността на света. Да я усетим в образа на мига, в енергията на преживяването, в трайността на прозрението. Да я наречем език на естеството. Или още - поезия отвъд думите... Едно е сигурно: дарената ни от Изтока универсална форма на изказ е ключ към заложения в човека, по подобие Божие, творец. Затова днес в хайку се вливат толкова много езици, стилове, култури...
Книгата на Сидония Пожарлиева - хайку и тристишия, грабва читателя още със заглавието си - "(Не)обичайни неща". Неговият смисъл отвежда в две посоки: от една страна, че става дума за всекидневното, обичайното и същевременно за екстремното, невижданото, което ни връхлита неочаквано (но не и случайно); и от друга - че всички обичайни неща са едновременно необичайни, че обикновеното е и необикновено и всеки миг е единствен, по своему необичаен (стига да имаме сетива за него).
Мисля, че тази книга също е необичайна. С това, че търси философията на глобалните неща в света - една обобщаваща философия, пречупена през призмата на вярата: път, любов и съпричастие. При това, без да пренебрегва детайла, към който хайку се отнася с особено внимание и в който винаги вижда уникалното и общото в единство. И тази философия е вместена в деликатната форма на тристишието.
Въпреки че е сбирка от поетични късчета, книгата е цялостна и умело градира "събитията" в общата картина: от "различната зима", в която сякаш тътне надвисналото бедствие, през спомена за детството, за светлите празници, които ни напомнят за истинските християнска ценности; през греха и изкуплението; до онези катаклизми от глъбините на разбунтувалата се земя, които, парадоксално, отключват доброто, милостта, състраданието и силата ни да устоим.
Трусове понасяме/ по цялата земя./ А търсим ли смисъла? - пита авторката. Самата тя отдавна е прозряла, че "сърцата ни бият неравно, като сърцето земно", че природата ни дава най-мъдрите уроци и че силата ни да преодолеем бедата е начинът да се пречистим и намерим пътя. Ти не говориш,/ съзерцаваш звездите./ Те ти шептят. Затова финалът на тази книга е "Надеждата". Тя е във възвисяването на човека до дарената му от Всевишния същност - ведно с възраждащата се природа.
Много са темите, които изпълват тази най-обща рамка на книгата (илюстрации - Мая Златева, оформление ИК "Фараго"). В лаконичното слово на хайку са обхванати картини на една ръка разстояние, но и такива от далечни земи, резониращи с еднаква сила под перото на авторката - през времето и пространството.
Човекът между природа и цивилизация, човекът с неговия морал, заблуди и противоречия... Допада ми поезията, която не разделя чедата на Творението на важни и маловажни. Сякаш звучат думите на големия хуманист Алберт Швайцер: "Прогледнеш ли в хаоса, ще разбереш, че където съществува живот, това си самият ти." Автор, който еднакво добре владее няколко езика, познава много "езикови мелодии", има усет за музиката на словото (книгата е двуезична, в авторски превод). Можем да предположим, че някои от тристишията тук са написани най-напред на френски и след това са преведени на български - зависи с коя музика и изказ са прозвучали в съзнанието на авторката.
Нека да завърша тези редове с авторското хайку въпрос - въпрос-повик, който отеква в единния свят: Дон Кихот се впуска -/ очакват го съзвездия./ Има ли събратя?