Юлиан Вучков - нестандартният и неудобният

На 22 септември т.г. ни напусна внезапно и неочаквано Юлиан Вучков - популярен и атрактивен телевизионен водещ, писател, културолог. 

Роден е на 31 януари 1936 г. във Варна и израства като отритнато дете, в крайно неблагоприятна семейна среда. В годините на нерадостното му детство, изоставен от родителите си, го спасяват донякъде несигурните и непостоянни грижи на дядо му и баба му във Варна. Ужасна мизерия продължава да го притиска безмилостно през юношеските му и гимназиални, та даже и през студентските му години в София. Оставен на произвола на съдбата, за да се препитава и оцелява физически, е принуден да разчита на скромни хонорари от сътрудничеството си в различни столични издания.

Макар и постоянно материално затруднен, невероятното му ученолюбие и завидните му умствени заложби го отвеждат в студентските банки на ВИТИЗ "Кръстьо Сарафов", където завършва успешно специалността "Театрознание". Но паралелно с това упорито чете, обогатява придобитата специалност, а и целенасочено разширява общата си култура и интелектуална ерудиция. Именно този неудържим стремеж за духовен растеж разкрива и светлите хоризонти на бъдещата му стремителна житейска и творческа реализация.

Неговият все още плах професионален път започва с работа в Творческия дом на актьора и в Съюза на артистите в България. Но намирам, че изключително важна роля за навлизането му в творческите ни среди има привличането му за главен редактор на престижното национално издание сп. "Театър". По неговите страници намират място негови водещи статии и рецензии за нови пиеси, театрални спектакли, портрети на млади и утвърдени наши актьори, щрихи от текущия театрален живот у нас и в чужбина, а също така и дебютни драматични заглавия на млади талантливи автори. Това издига творческото му самочувствие и авторитет в родния свят на Мелпомена. Неусетно името му нашумява като неоценим барометър в генезиса на българския театрален възход през рядко креативните години на духовна социалистическа България.

Спечелил си име на известен културовед, младият Юлиан Вучков ще видим през годините и като търсен и желан лектор в различни столични вузове и в скоро време се нарежда сред най-нашумелите имена от професорския състав на страната ни. Нещо повече - постоянно растящото му влияние в академичните ни среди го удостоява и за почетен професор в столични висши училища.

Още през далечната 1965 г. се появява на бял свят дебютната му книга "Живот с голяма и малка буква", последвана от "Кратки беседи по изкуството" (1965), "Театрални светове" (1968), "Човешки нрави" (1975) и други стойностни издания.

Където и да отиде, с каквото и да се заеме, той не може да избяга от магнита на сценичното изкуство. Заема се и издава "История на българската драматургия" (в три части), проследявайки нейното развитие от 1878 до 1989 г. В своите ненаситни творчески търсения той отива много далеч и по-късно, през 1997 г., се представя пред нашата общественост и с емблематичната си книга "Кратка история на световната драматургия", която се посрещна с голям интерес на руски език и в братската славянска страна.

Талантливият театровед никога обаче не напуска в творческата си дейност общочовешките и културни проблеми на нашето съвремие, макар че често ни препраща и към миналите си преживелици. Красноречиво за това говорят книгите му "Изкуството да живеем" (1984), "Загадките на любовта" (1996), "Върхове в историята на българската литература" (1999) и др.

Той не можеше да понася неправдите и недъзите в обществото. В поведението му битува известна нестандартност и себичност, която рязко го отличава от останалите му колеги. Такъв беше и в напрегнатите си изяви на малкия екран. Едва ли някой е можел да очаква, че този страстен театровед и даровит писател ще влезе в ролята на най-популярния и желан телевизионер. Повече от 30 години той бе най-любимият събеседник от малкия екран. Грабнал листовете с набелязаните теми и разпален, с хъс ни повеждаше из драматичния бързей на днешното ни измамно политическо битие. Учудващ е пороят от сладникави хвалебствия, с които обикновено го обсипваха десетки негови горещи привърженици. Навярно им допадаше острият критичен тон, с който професорът всеки път атакуваше днешните ни управници. Неговият парлив, съкрушителен език обичайно громеше безпощадно "противника", макар че не всички негови оценки бяха всякога правдоподобни, а нерядко - и недостатъчно обмислени и крайни. Но многохилядната му аудитория, както наричаше той своите слушатели и зрители, просто намираше отдушник от задушната действителност. В същото време пламенният говорител неведнъж е бил обект и на незаслужени обиди и ругатни от недобросъвестни люде, които не могат да се освободят от своята простащина. Но той винаги е понасял стоически тези словесни изстъпления и е разбивал като несъкрушим вълнолом връхлитащите го яростни вълни на безумието.

Колко много ще липсва той на здравия разум.