Веруюто на Христо Ботев

Веселин ХАРАЛАМПИЕВ

Близо век и половина след гибелта на Христо Ботев и 173 години след рождението му не стихват дискусиите около неговия мироглед и част от творчеството му. Много и разнолики, от най-различни позиции, са опитите да се приобщи великият поет и легендарен революционер към различни идейни платформи, да се издигне като знаме на партии и течения. Както и да се отнеме от тях. Не само левите движения, но и крайно десни формации го припознават и тачат като свой предтеча.

След 1989 г. в духа на започналото преосмисляне и пренаписване на българската история започва и преоценка на Ботевото творчество. На съмнение се подлага авторството на най-неудобните за новото време творби "Символ-верую на българската комуна" и поздравителна телеграма до Парижката комуна. Пръв повдига въпроса Илия Тодоров. Той прави добросъвестни архивни и текстологични изследвания на живота и творчеството на Ботев, но ги интерпретира от позицията на собствените си предубеждения, понякога обективно, друг път твърде тенденциозно. След него плеяда историци, литератори и псевдоучени повтарят, оцветяват политически и дори злоупотребяват с неговите оценки. В редица публикации приеманото дотогава авторство на Ботев се оценява като: "умела и целенасочена манипулация на лявата пропаганда", "митологема, изграждана... и акуширана от "мозъчните тръстове" на КГБ още от 1934 г." (б.а. не КГБ, а НКВД, впрочем), "фалшификат" и т.н. Дори в по-сериозни трудове се прокрадват мнения от рода на "публикуването на "Символ-верую..." от историк-марксист (б.а. Георги Бакалов) основателно поражда съмнение в автентичността на документа". Подобни оценки провокират по-сериозно разглеждане на лансираните аргументи или съмнения за възможна манипулация, по-важни от които са следните:

1. Няма оригинали, а само преписи на "Символ-верую" и на телеграмата, следователно не може да се твърди, че Ботев е техният автор

Накратко фактите по въпроса са следните. На 4 ноември 1921 г. Вели(ч)ко Попов изпраща писмо до ЦК на комунистическата партия по повод 50-годишнината от Парижката комуна. В писмото той обяснява, че през 1887 г. дал на Захарий Стоянов "писмен материал по другаруването ми в Румъния с Ботева", но Захарий Стоянов по неизвестни причини не го публикувал. Попов обаче запазил препис на "Веруюто" (съхранен в Института по история на БАН) и през 1924 г. го изпраща на ботевиста Михаил Димитров. След година М. Димитров получава и препис на телеграмата, който по-късно се изгубва. През 1934 г. Георги Бакалов в книгата си "Хр. Ботев" публикува "Символ-верую на българската комуна" и добросъвестно съобщава, че текстът е по препис, а не от оригинал. 

Фактите подсказват, че, ако има съмнения за някаква фалшификация, то подозренията би трябвало да падат върху Велико Попов. Георги Бакалов пръв публикува въпросните творби, но не би могъл нито да ги съчини, нито дори да ги редактира съществено и тенденциозно, защото те вече са известни от десетилетие не само на В. Попов, но още на М. Димитров и други. Бакалов е известен общественик, публицист, литературен критик, историк, превел от чужди езици изключително голям брой книги. Такъв изтъкнат интелектуалец не би си позволил подобно посегателство върху делото на великия поет. 

При опита да се изясни авторството на дискутираните творби логично възникват няколко въпроса. 

1.1. Кой е В. Попов и има ли някакви подбуди, за да предприеме предполагаемата "фалшификация"?  

Още като 16-годишен юноша Велико Алексиев Попов попада в средите на революционната емиграция отвъд Дунава. През есента на 1867 г. постъпва доброволец във Втората българска легия в Белград, след разтурянето й се завръща в Румъния и участва активно в подготовката на четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа. През 1870 г. публикува поема от 77 страници "Счастлива среща" (подзаглавие "Съвременна горско-хъшовска спев", посвeтена на Христо Ив. Кунчев, брат на Левски), а година по-късно - брошурата "Едно денонощие в Стара планина". Пише статии във вестници и списания, издавани от Иван Богоров, Добри Войников, Любен Каравелов и Христо Ботев. За кратко В. Попов е опълченец, а по време на Съединението - участник в четата на Чардафон Велики. След Освобождението получава държавна служба в съдебното ведомство (прокурор в Ловеч, председател на съда в Севлиево). Споделя партийните възгледи на Ст. Стамболов и няма сведения да е членувал в БРСДП или БКП, или дори да им е симпатизирал.

В. Попов е близък съратник, идеен съмишленик и верен другар на Хр. Ботев, заедно споделят неволите на революционната емиграция. Най-сигурно доказателство за близостта с В. Попов дава самият Ботев, подарявайки на приятеля си портрет с посвещение: "В памят на комунистическите ни подвиги брату Вел. Попову, Хр. Ботйов, 1 май 1875 г., Букур[ещ]" (портретната сбирка на Института за история при БАН). Едва ли възприеманият като "брат" В. Попов би изневерил на това мъжко приятелство в името на някаква друга неясна кауза. А и защо ли би го направил - за пари, за слава? Eдва ли. 

Изводът е, че на Ботевия другар и поборник за свободата на България Велико Попов може да се има доверие и той трудно може да се приеме за фалшификатор.

1.2. Каква е съдбата на оригиналите/преписите на Ботевите творби?

В писмото си до ЦК на комунистическата партия В. Попов се оплаква, че от материала, който е предоставил през 1887 г. в Ловеч, "по-важните подробности Захарий Стоянов в книгата си "Хр. Ботев" нарочно не е напечатал (като държавник тогава), а някои е изопачил". И тук има няколко причини да се повярва на В. Попов. Той е най-близък другар и съмишленик на Ботев. А Захарий Стоянов не само не познавал лично Ботев, но дори не знаел, че неговият близък приятел Хр. Кунчев е брат на Левски (проф. Пл. Павлов, "Левски и Ботев във "Вятърничевата воденица"). Като председател на Народното събрание на Княжество България З. Стоянов е имал твърде много обществени задължения и може би не е разполагал с достатъчно време да проучи и публикува "материала". Той умира внезапно в чужбина само на 39 години, не много дълго след получаването на документите.  

Интересно е мнението на Захарий Стоянов за някои аспекти от мирогледа на Ботев. Стараейки се все пак да бъде и обективен, З. Стоянов отбелязва, че Ботев заедно с група "иностранци", между които "тайнственият комунист Флореско", "имал особени цели и планове. Велико Попов участвувал един път в събранието им и чул, че тия цели били следующите: да се съставело едно социалистическо-хъшовско общество от българи-емигранти, което да имало своя печатница, свой орган, библиотека, програма (!), устави и пр. Да влезело в съобщения с другите социалисти и конспиратори по Европа, в програмата на които можело да влезе и освобождението на България". А на друго място З. Стоянов добавя: "Иван Вазов ми разказваше, че по това време нашият герой е бил такъв лют комунист и защитник на парижките събития, щото в няколко срещи с него той, Вазов, захванал да вярва, че комуната ще спаси света".

За предоставените на З. Стоянов документи В. Попов споделя на М. Димитров, че са "такива, от които комунистите биха се възгордяли, ако ги знаеха". Вероятно затова Георги Бакалов изказва съмнението, че З. Стоянов "не ги е публикувал по понятни причини: да скрие Ботевата субективна принадлежност към комунизма."

Може да се предположи, че за подобно поведение на Захарий Стоянов оказва влияние политическата метаморфоза, която изживява самият той. До средата на 80-те години З. Стоянов е с леворадикални русофилски позиции и се намира под силното идейно-емоционално въздействие на руските революционни демократи. След 1885 г. става активен член на народнолибералната стамболовистка партия. При новите му идейни позиции и статута на участник в ръководството на държавата "българската комуна" може би е нещо, което той не приема особено добре и за което не би могъл да пише така възторжено, както за революционното минало. 

1.3. Дали представените от В. Попов творби са съвместими с морала и идейните убеждения на великия революционер и би ли могъл той да е техният автор?

Захарий Стоянов многократно свидетелства за Ботевите "горещи симпатии" към "комунарите" и дори ги оправдава. Като "революционер, но и като краен социалист" характеризира Ботев през 1889 г. и Петербургската цензурна комисия, настоявайки за забрана на том със съчиненията му под редакцията на Захарий Стоянов. 

Днес многозначителният надпис "комунистическите (а не"комунарските"!) ни подвиги" в картичката на Ботев до В. Попов се тълкува само като "живеене в комуна", а не като съпричастност към новата идеология. Някакво основание за това се търси във факта, че Ботев нарича комунарите "комунисти" ("Смешен плач"). Но и такъв "съвременен" прочит на текста не може да прикрие съпричастността на поета към Комуната. Самият В. Попов обяснява този факт в писмото си до М. Димитров, придружаващо изпратен препис от "Символ-верую": "1871 г. пролетта Ботев живееше с мене в училището в Галац, дето бях учител. През април (б.а. Парижката комуна е обявена на 18.03.1871 г.) основахме комунистически комитет. Ботев написа верую на комуната. Поздравихме телеграфически Парижката комуна и тръгнахме да основаваме бюра и в други градове, гдето оставяхме преписи от "Верую". Ст. Загора, 14 юлия 1924 г." 

А как всъщност реагира Ботев на събитията около Парижката комуна? Като мощно изригващ вулкан от страст и гняв. Това той прави с памфлета "Смешен плач" - апология на Комуната и неповторим шедьовър на сарказма и разобличителната сила на Ботево слово. И тук се открояват възгледите на поета. Девизът на "комунистите" "Свобода или смърт, хляб или куршум" съвпада с пламенните Ботеви думи "Свобода и смърт юнашка" ("На прощаване", 1868 г.) и "Хляб или свинец" ("Борба", 1871 г.). Ботев обяснява: "Християнството има своите мъченици, доде нарече роба "син божий, син человеческий"; има ги и революцията, за да "направи скитника гражданин"; има ги и ще ги има и социализмът, който "иска да направи човека повече от син божий и гражданин - не идеал, а същ човек". Финалният акорд на памфлета "И ще бъде ден - ден първий...", в унисон на "Символ-верую", звучи оптимистично и патетично, утвърждава вярата в "человеческий род", решен "да твори добро", и в неговия възход, възвестен с началото, поставено от Комуната.

"Смешен плач" недвусмислено разкрива в каква голяма степен Ботев е обладан от идеите на комунарите и колко пламенна защита на техния подвиг е в състояние да направи. И дори е наложително създадената като акт на съпричастност българска комуна да бъде прокламирана с програмен документ като "Символ-верую". А кой би направил това по-добре от самия Ботев - най вероятният автор на дискутираните творби. А и какви други са били "комунистическите ни (му) подвиги"?

                               Следва