В светла лятна нощ

Стоян Бойчев

Стоян БОЙЧЕВ е автор на повече от 20 книги - романи, повести и сборници с разкази, сред които "Неспокойни дни" (1966), "Белият път" (1974), "Топла есен" (1975), "Горчива трева" (1981), "Иваново възшествие" (1985),"Пазач на наблюдателница" (1986), "Холандско лале" (1989), "Омайно биле отровно" (2006), "Златното ведро" (2006), "Мъниста" (2008) и др. Разказът "В светла лятна нощ" е най-новата творба на писателя, която предлагаме на нашите читатели.

Щом слезе от влака на централната софийска гара и се полута из подлезите, Иван Григоров Шарков застана най-сетне на площада, горе, пред гарата, напълно ошашавен от шум, от блъсканица, от шарен свят, който течеше отвред. Изпоти се човекът. И сне от главата си поувяхналата панама, купена тук, от ЦУМ, преди тридесет и толкова години, когато бригадата им беше командирована в Кремиковци. И лъсна голо, слънце не видяло теме; и загоряло, силно набръчкано чело; и силно побелели, гъсти и прорасли вежди, а под тях - сиви, будни и като че ли хитрички очи, които не се задържаха на нищо - шареха. Някакъв циганин се завъртя край нашия провинциалист, но като видя в ръцете му мобилен телефон - благоразумно се отдалечи...
Обади се женски глас - мил, ласкав, почти приятелски. Иван Григоров Шарков каза кой е, къде чака. Жената попита как е облечен, каква шапка носи. Той, малко зачуден, обясни. Жената каза: "Момент" и след минута допълни - "Чакайте на същото място, не се отдалечавайте, след петнайсет минути ще ви вземе кола. Разбрано?..." В думите на жената през всичкото време звучеше същият приветлив, почти радостен тон на посрещач, но и точният и категоричен тон на служещ. Иван Григоров Шарков си представи млада, пълничка, приятно закръглена жена.
Това го успокои.

Иван Григоров Шарков минаваше за средна ръка българин, пенсионер, от ония българи, които през шейсетте години напуснаха селото и се включиха в социалистическото строителство - бригадири и прочие други майстори ставаха. И нека отбележим още тук: в своите Горни колиби той минаваше за софиянец - ходил човекът, работил, гледал и затуй днес разправя...
Ала когато по-миналата година в село се отби синът му Григорчо, когото цялото село започна да нарича Наш Гришко, помъкнал след себе си цяла върволица лъскави автомобили, че и цял взвод яки момчета, остригани, с черни очила като слепци - да, оттогава и за самият Иван Григоров Шарков се заговори по нов начин. Може да се каже - с респект. Ха, чужда дума, де!... И все пак, тази чужда дума си беше на мястото в тези Горни колиби и значеше направо страх. Страх от какво?... Гришко беше учил в спортна паралелка до десети клас, беше се борил някъде, защитавал спортната слава на България, но голям борец, казват, не стана. В друга посока тръгна момчето след големите промени. Каква? Трудно е да се каже. Най-голяма загадка беше и за баща му, уважавания горноколибарчанин, който получи от сина си чуден телефон, без жици, с който той май трудно се оправяше, но свикна - с хубавото лесно се свиква. И се обаждаше на сина си; пък и той (синът) му се обаждаше от всички точки на света. Така казваше Гришко с далечен и много преправен глас.
Ала загадката си остана.
Как тъй изведнъж, от нищо, такова голямо богатство? А?... Вярно, Иван Григоров Шарков бе просветен човек, попрочиташе във вестниците това-онова, слушаше по радиото и телевизията, пък и приказките на хората чуваше - така е, и въпреки всичко и до ден-днешен бе в дълбоко неведение. За другиго той не би се замислил - ясна е работата, пладнешки обир, за което се говори под път и над път. Да, но тук става дума за неговия Гришко, изтърсакът, когото бе решил да изучи във висше училище. И какво кротичко и хрисимо момче израсна, да му се ненагледаш, и уважително при това, и съжалително. И не само той, бащата, казваше това, а и странични хора, трогнати от Гришковата доброта. А иначе... здравичко момче растеше, та като отделиха спортна паралелка в ЕСПУ-то - там го записаха, разбира се, със съгласието на щастливия родител...
А чудният телефон, какъвто нямаше в цялото Горни колиби, се обаждаше от дъжд на вятър, и макар че беше винаги в джоба на ризата му, Иван Григоров Шарков можеше да не го чуе, но усещаше трептенето, вибрацията, живата тръпка на гласа, и се обаждаше. Ей по този телефон дойде най-сетне и поканата. Бил Гришко много зает, не можел да намине към село, по чужбина се губел, но щом баща му се накани, като реши - ей на тоз телефон да се обади. И прочие...
А пък автомобилът спря под носа му.
Едно момче, от тези, които Иван Григоров Шарков бе виждал в компанията на Гришко, изтича, отвори багажника и метна там кошницата и мрежичката. Нищо не каза туй момче, но се усмихваше с разбиране - зная, зная всичко... А какво знае?...
Беше отбелязано, че нашият човек минаваше за софиянец в Горни колиби, по-точно за човек, работил дълго време на големия металургичен комбинат "Кремиковци", и поради тази причина бързо се ориентира. Не попита, но разбра, че го водят на юг, към Витоша. И защо момчето не го покани на предната седалка до себе си, а почти насила го набута на задната седалка?... Беше му трудно да гледа напред. С око на бивш строител, работил на големите социалистически строежи, най-вече до славната кота О, до героичното изпълзяване на строежа от калта, виждаше, и се възхищаваше на тези тук неочаквани, бели, сякаш изградени от захар дворци, вярно, позагрозени от груби бетонни огради, но какво да се прави? Свят широк...
Спряха пред една такава ограда, пред висока, подвижна, механизирана порта върху релси, окичена с надвесени от най-различни ъгли и височини десетина електронни очи. Брех, каква техника!
Да казваме ли какво беше удивлението на Иван Григоров Шарков, щом прекрачи в двора на този крайградски дворец? Като в калейдоскоп се завъртяха цветове, образи и звуци, които замаяха главата му; и всичко изглеждаше както трябва да бъде, а не беше, нещо липсваше, или, което беше по-точно, то присъстваше в твърде голям обем - и обедът, който беше наистина като за скъп гост, но тази щедрост и разточителство на масата обиждаха, вместо да радват; и вниманието на тази млада жена, с чудно хубаво задниче, която му поднесе яденето и виното, която може би беше тази, която му се обади по телефона, но той не посмя да запита - та тази жена, колкото и внимателна и добра да беше, не можеше да замени Гришко, нито пък снахата, за която тук никой не споменуваше. И самият Гришко, който се появи късно вечерта, по тъмно - понапълнял, поповяхнал вече, с прошарена коса по слепоочията, загрубял в приказките и движенията, а може би и озлобен към нещо, което само той си знаеше - да, и самият Гришко, малкият, глезеният син на татко, не му донесе радост. И мисълта, че това голямо богатство, постигнато от тихичко и примерно, вярно, здравичко момче, постигнато без труд и усилие - във всичко това имаше не само притеснение, а и нещо грозно, трудно поносимо. Той не можеше да произнесе думите, но те бяха в него, напираха: лъжа, неправда, грабеж, престъпление...
А към кого?
Това Иван Григоров Шарков не знаеше (или не искаше да знае). И се измъчи от мисли през цялата нощ.
Не можа да мигне.
И се надигна. Излезе на терасата. Лъхна го хлад. Долу се откриваше цяло поле - езеро, забулено от прозрачна мъгла, пълно с милион електрически светлини. Откъм планината, тайнствено смълчана, достига диханието на тръпен, сякаш недокоснат от човешка ръка свят - нещо, което едва ли беше вярно...
Чак в този късен час, потръпващ от хлад, Иван Григоров Шарков се запита почти театрално (той беше играл третостепенна роля на читалищна сцена като въстаник и пял "Боят настана, тупкат сърца ни") - да, запита се изтерзан и почти разплакан: Защо дойдох? Нима не знаех? Нима не бях слушал? Нима ще променя нещо? Или чаках мила снахица ръка да ми целуне?... А нали най-сетне все някой ще се намери да подири сметка, а?...
Той редеше въпроси почти несъзнателно, не искаше, пък и едва ли можеше да си отговори, знаеше едно - нещо дълбоко се е изменило, когато той самият не е бил тук - а къде, моля ви се, е бил? - тогава, когато някаква не съвсем чиста сила е претворила неговия Гришко от чисто и невинно момче ей в този чужд мъж, с побеляващи вече слепоочия, твърд и непоклатим, който почти с гняв му рече:
- Сега всеки може да прави пари! Това е най-важното днес!... Сега...
- Но нали първо трябва труд - вметна Иван Григоров Шарков. - Нещо трябва първо да се произведе, нещо...
- Сега! - държеше на своето Гришко и мигом разля около себе си смях и гневни искри. - Сега и твоето "Кремиковци" човек може да купи за смешно малко пари...
Това беше много. Иван Григоров Шарков настръхна: светът, който дълго време го заобикаляше, че какво? - и днес го заобикаляше, макар и само в мислите му - и лош, и хубав, този свят беше станал негов и той страдаше или се радваше за него - за този наш неповторим и неотменим свят, станал вече наша същност... Още тогава той си помисли, че осиротя изведнъж и не трябваше да тръгва от своите Горни колиби.
А все още беше нощ - светла лунна нощ.
Белият мрамор го заблуди и той се блъсна в стругованите парапети на терасата: болното коляно, похабено от влагата в дълбоките изкопи, където се наливаха основите на заводите, които заграбиха и разсипаха ей тези сравнително млади момчета, които Иван Григоров Шарков искрено ненавижда... И докуцука до хайлашкия стол, изплетен от някаква непозната, задморска трева (беше го разгледал вчера на терасата) и се отпусна, провесил ръце: нека не мисли, нека остави всичко там, където е, то ще рухне само, разядено от собствената си ненаситност, и едва ли младите, които ще дойдат след нас...
И нещо като че ли се случи - тихо и мирно - и Иван Григоров Шарков не разбра какво е то, но той го усещаше, нещо повече - поемаше го дълбоко, ненаситно, заедно с хладния, осезаем, чист и остър въздух, дошел откъм планината. И вече покорен и примирен, разбра:
Месечината беше изгряла.
Беше време на топлите летни нощи.
Долу, дошел от тъмна сянка, го посрещна любезен, но твърд глас:
- Ще се поразходите ли?... Не ви ли се спи?
Беше едно от момчетата, които се появяваха тук; а какво вършеха - тяхна си работа.
- Навън е опасно по това време - каза момчето, но отвори вратата.
Иван Григоров Шарков стъпи на познатия път и твърде бързо се отдалечи, без да се обръща.


Рисунка Людмил АСЕНОВ