Уморените пътища на Петър Доневски

На най-хубавия български празник - 24 май - денят на духовността, по пощата получих сборника с избрани разкази "Уморени пътища" от врачанския писател Петър Доневски. Приех пратката като поздрав за този светъл празник на духа и затова останах насаме с книгата. Кой друг, ако не всеки сам, докато е на белия свят, не напомня за себе си на света, в който живее, с това, което е направил и което в дни на равносметка не може да не каже: Ето това съм... По-добре вижте... Такъв е жестът на Петър Доневски към читателите с избраното томче с документални разкази за българското село. Наричам разказите документални и мисля, че този акцент се налага от само себе си. Навлезеш ли в света на Доневски, смятай, че си вече в неговия Белослатински край, сред живописната природа и работливия народ, сред цялата пъстра палитра на трудовите делници на хората - всички грижи и радости, всяко нещо е пред погледа на автора и на неговия читател.
Името на Петър Доневски е добре познато на литературните му събратя в страната. И на четящата български текстове прослойка българи. Защото стотици очерци, репортажи и разкази са излезли изпод перото на този талантлив разказвач, който превръща фактите от живия живот в литература. Затова смятам, че почти са невидими границите между разказа и очерка, а понякога и репортажа. Това се дължи на природната даденост на автора - да говори благо, премерено, сладкодумно, защото има проницателно око и чувството му на летописец на протичащия живот в неговото време и времето на земляците му не го напуска, той е стопанинът на този живот. Ето затова нарекох разказите му документални. Мисля, че това е заслужен комплимент. Още повече във времена на градеж и на разруха. Разказите на Доневски са зафиксирали живота отпреди и след погрома над селското ни стопанство. Промяната в обществената система се оказа природно бедствие за българското село и неговите люде.
Няма защо да преразказвам разказите, те са красноречиво четиво и не случайно на първата страница на сборника има няколко цитата от рецензии за този автор през годините, в които е бродил по своите пътища в отрудените си делници. Тези цитати звучат като епикризи. И за автора, и за времето, и за нас, които сме негови съвременници. Затова ще си позволя да се спра на някои от тях.
Писателят Стефан Поптонев, който живееше и пишеше за българското село с любов и благодарност, движейки се в пластовете на селския живот, е подчертал, че изворите, от които черпи живителна влага авторът, не се намират през девет земи в десета. Те са в неговия роден край. Значението на създаваното от него нараства още повече, като се има предвид, че голямата традиция на нашата литература е именно да се занимава и отразява живота на обикновените хора. Защото това е зърното и коренът на България, това е солта на живота... Светла да му бъде паметта на Стефан Поптонев! Той беше един предан човек на този живот, за който говори за Доневски. Но това се отнася в пълна мяра и за него. А защо не и за мен, и за Драгомир Шопов, който също смята, че разказите на Доневски не са съчинени, че са късове от преживяното, преосмисленото, те са едно достоверно свидетелство в художествена форма за трудния път, който сме изминали. Такива са оценките и на Петър Динчев, и на проф. д-р Връбка Орбецова, която смята, че малко утвърдени писатели с такава нежност и вещина са предали и одухотворявали селския пейзаж...
Прочитайки сборника-равносметка, който излиза около негова годишнина, въздъхвам с облекчение и удоволствие от полувековната творческа и житейска диря на един от тружениците на плодородната българска нива - художествената литература. Затова смятам, че уморените пътища на Доневски са дали един сладък плод и той е поредното доказателство, когато животът става литература, а литературата - живот.
------------
Авторът ще гостува на НЛС "Старинният файтон" на 7 юни от 18 ч., където ще бъде представена новата му книга.