"Три дни в седмицата бъбреците ми тежат половин тон"

"Болестта ми попречи да стана доктор на науките, да създам нормално мое семейство и да продължа да развивам телевизионната си кариера... В началото се чувствах много потиснат. Смазан! Постепенно стъпих на краката си с Божията помощ, с помощта на майка ми, на приятелите ми, на лекаритеЕ", разказва 39-годишният Пламен Петков от Велико Търново. Той е един от 3-те хиляди българи на хемодиализа и един от 919-имата, които чакат за присаждане на нов бъбрек.
Завършил е "Маркетинг и реклама" в Стопанската академия "Д. А. Ценов" в Свищов. В момента е докторант по маркетинг, но заради заболяването си още не е завършил докторската си научна степен. Бил е на 18 г., когато му откриват глумеронефрит. Болестта е коварна - нищо не боли. Лекарите предупреждават Пламен, че рано или късно ще се стигне до хемодиализа. "Голяма част от

работодателите избягват да наемат служители на диализа,

дори те да са високо квалифицирани и с подходящо образование за дадена длъжност. Работното време на човек, който е на диализа, трябва да е съобразено с процедурите. Това е проблем за тези хора, защото въпреки квалификацията им, ги лишава от доходи, от чувството за пълноценност, а държавата се лишава от данъците и осигуровките им", разсъждава Пламен. Някои отиват на диализа през нощта, за да могат да работят през деня. Разбира се, това е възможно само за онези, които живеят и работят в града, където е диализният център, но не и за живеещите в други населени места. 
С глумеронефрита, но без сериозни усложнения, Пламен живее до началото на 2003 г., когато по спешност го включват на хемодиализа в МБАЛ "Д-р Стефан Черкезов" във Велико Търново. От тогава по 3 пъти седмично (всеки път по 4 часа) е вързан за няколко стотин килограмовите машини за пречистване на кръвта - те трябва да вършат работата на бъбреците. Когато са здрави, тези органи, всеки от които тежи по около 300 г, се трудят по 60 минути в час, 24 часа в денонощието и по 7 дни в седмицата. Затова се казва, че

диализата не лекува

- тя служи само за пречистване на организма от отровите. Преди да започнат процедурите, на болния се прави операция и на ръката му прави фистула - свързва се вена с артерия и през нея минава много кръв под голямо налягане. В този съд по определен начин се поставят две игли - през едната кръвта отива в диализатора, където се пречиства от токсините, натрупани в организма, а през другата се връща в болния, което продължава 4 часа. През това време не е желателно (а и не може) болният да става от леглото, тъй като кръвта в апарата може да се съсири. В продължение на 4-те часа посредством машината пациентът трябва да се освободи от няколко литра вода. Дори да изпитва жажда (а тя е особено силна при диабетиците), не бива да пие течности! Всеки пациент на диализа е принуден да брои глътките вода, които поема през денонощието. След всяка процедура кръвното налягане пада рязко заради отделените течности.

Не може да се пропусне процедура, защото краят идва за часове.
 
Постепенно хората на диализа в един център заедно с медицинския персонал стават като едно голямо семейство, затова е мъчително, когато "съседът" по стол един ден просто вече не е там! Само че нито останалите пациенти, нито медицинският персонал приемат тази факт толкова просто. 
Пламен е един от около 90-те пациенти на диализния център във Велико Търново, оглавяван от д-р Маргарита Велкова. Той не крие благодарността си към екипа - лекари, специалисти по здравни грижи, технолози. "Професионализмът и грижите им са важни, за да може болният да се чувства пълноценен човек", убеден е младият мъж.
Според специалистите през последните години зачестяват случаите на страдащи от бъбречни проблеми, предизвикани от високо кръвно, диабет и пр., а това увеличава броя на нуждаещите се от "изкуствен бъбрек". Според световната статистика около 125-130 души на 1 млн. население достигат до последен - пети, стадий на бъбречна недостатъчност. Това налага включване на диализа. Има пациенти, които са живели до 45 години на диализа. У нас има и с по над 30 години "стаж". 
Над 3 хил. души в България са на хемодиализа и перитонеална диализа. През 2005 г. са били около 2500! Малцина имат шанса да се откачат от машините и да получат нов, работещ бъбрек.  Причината далеч не е във възможностите или професионализма на българските лекари.

История

Първата успешна бъбречна трансплантация в света е осъществена през 1954 г. в Бостън, САЩ, между еднояйчни близнаци, което предопределя успеха й. От тогава насам това е най-широко прилаганата органна трансплантация. От всички органни трансплантации, направени за една година в цял свят, 2/3 са бъбречни.
У нас началото е сложено през 1968 г. с присаждане на бъбрек на дете в Института за спешна помощ "Н.И.Пирогов".
През 1969 г. е направена първата трансплантация на възрастен в Александровска болница, София.
Досега в България са осъществени над 500 бъбречни трансплантации.
14 бъбречно трансплантираните жени са родили дете, някои - по 2.

Защита от уволнение

В проект за промяна на Наредба 5 за болестите, при които работник или служител, боледуващ от тях, има особена закрила, съгласно чл. 333, ал.1 т.4 от Кодекса на труда е записано, че работодател може да уволни само с предварително разрешение на инспекцията по труда за всеки отделен случай работник или служител, който е с извършена органна трансплантация и има хронични бъбречни заболявания изискващи диализно лечение.
Няма законово положение, което да накара един работодател да наеме човек, който е на хемодиализа - това е въпрос на добра воля на работодателя!