Световният лирик Салваторе Куазимодо

Италианската литература на ХХ век има много върхове - романистите от Итало Звево през Алберто Моравия, Примо Леви, Чезаре Павезе, Елза Моранте, Елио Виторини до Дино Будзати, Итало Калвино, Джузепе ди Лампедуза, Леонардо Шаша, Карло Емилио Гада, Пиер Паоло Пазолини и Умберто Еко. Драматурзите - един Луиджи Пирандело, Нобелов лауреат за 1934 г. Това вероятно стига. Поетите - от Филипо Томазо Маринети до Джузепе Унгарети, Умберто Саба и Еудженио Монтале, носител на Нобелова награда за 1975 г.
Все респектиращи имена, световна школа. Сред тях на свой собствен връх, оригинален и автентичен, стои Салваторе Куазимодо. Дори тези, които не обичат поезия и не четат, са чували и дори повтаряли знаменитото тристишие: "И ненадейно пада вечерта" (българският превод е на Драгомир Петров):

Човек е сам върху сърцето на земята,
пронизан от едничък слънчев лъч.
И ненадейно пада вечерта.

Три стиха, в които се съдържа смисълът на живота, смисълът на изкуството, истината за света. Прозрени от този тих и ненатрапчив поет, майстор на поезията, чието изкуство владее органично словото.
На 10 декември 1959 г. Салваторе Куазимодо получи заслужено Нобеловата награда за литература, увенчала неговия живот, посветен на поезията: неговата и тази на големите световни майстори, които той превеждаше.
Куазимодо е сицилианец, роден е на 20 август 1901 г. в Модика, недалече от провинциалната столица Сиракуза. Израства сред сицилианския барок на замъците, дворците и църквите в стария град, както и на близките селца Джела, Кумитини, Ликата. Баща му е служител в железниците, началник-гара и иска синът му да се занимава с техника, да се изучи за инженер.
През 1908 г. семейството се премества в Месина, където Гаетено Куазимодо е ангажиран да осъществи преустройство на местната гара след катастрофалното земетресение. Родителите изпращат Салваторе да се учи в техникума "А. М. Ячи", а след 1919 г. в Политехническия институт в Рим. Той използва възможността да изучава латински и старогръцки във Ватикана. През 1923 г. поради финансови затруднения напуска института и си намира работа като чертожник в италианската столица.
Негов зет е романистът Елио Виторини, женен за сестра му, също сицилианец, седем години по-млад от него. Той кани Салваторе през 1929 г. във Флоренция и го въвежда в литературните кръгове. Негови най-близки приятели и съмишленици стават по-възрастните поети Джузепе Унгарети, Еудженио Монтале, както и Алесандро Бонсанти, основатели на школата на херметическата поезия. (Модернистично поетическо движение в Италия от началото на XX век, включващо поети, чиито творби се характеризират с нелогична последователност и изразително субективни език.)
Салваторе Куазимодо пише стихотворения от ранна възраст, но първите му публикации се появяват доста по-късно, през 1930 г., когато отпечатва първите си три стихотворения в авангардно списание и издава първата си стихосбирка "Вода и земя". Там е включено и прочутото емблематично тристишие, цитирано толкова често.
През следващите няколко години издава още три стихосбирки. От 1934 г. живее в Милано, а през 1938 г. напуска службата си в строителния корпус, където му се налага често да пътува из страната - Реджо ди Калабрия, Империя, Геноа, като става сътрудник на списание "Темпо" на неореалиста Чезаре Дзаватини, редактор на няколко периодични издания.
В 1941 г. Салваторе Куазимодо става преподавател по италианска литература в миланската консерватория "Джузепе Верди".
В ранното творчество на Куазимодо доминира тезата за "поетиката на думите", но той проявява интерес и към ритмиката в пренареждането на думите около лирическото ядро. Макар творчеството му да се дели на два етапа - довоенен и след войната, и макар да се увлича по различни модни течения, Куазимодо до края на живота си остава верен на това, за което и получава престижната Нобелова награда. Той е лирически поет от световна класа.
През тридесетте години е един от лидерите на херметическата школа. По това време печата и първите си преводи, които несъмнено изиграват значителна роля в представите му за поезията. През 1940 г. издава "Старогръцка лирика" и в следваща му стихосбирка "Нови стихотворения" (1942) се забелязва колко се е отдалечил от херметизма, колко е повлиян от стилистиката на класиците.
От старогръцки и латински Куазимодо превежда  Омир, Софокъл, Есхил, Еврипид, Овидий ("Метаморфози"), Вергилий, Катул, а по-късно пресъздава на италиански Шекспир (забележителният му превод на "Ромео и Жулиета") и Молиер ("Тартюф"), Джон Ръскин; съвременни творци като Пабло Неруда, Конрад Ейкън, Пол Елюар и др., което освен друго, говори и за неговата отвореност към световните културни образци.
През годините на Втората световна война Салваторе Куазимодо смята, че е необходимо поетът да остане верен на своя народ чрез поезията си. Той публично изразява неодобрението си срещу фашизма. След войната, през 1945 г., става член на Италианската комунистическа партия, изпълнен с вяра за активната роля на поета в обществото - чувство, което преобладава в целия втори период на творчеството му. Когато от партията обаче му поръчват да пише политически стихове, той я напуска в знак на протест.
Типичната за този период негова поезия е включена в сборниците "Ден след ден" (1946) и "Животът не е сън" (1949), в които присъства разгромената Италия, ужасът от войната. С тези произведения Салваторе Куазимодо се нарежда сред ангажираните творци, създатели на нова социална поезия. С това се маркира преходът му от индивидуализъм към гражданска ангажираност. В книгата си "Несравнимата земя" поетът убедително се опитва да слее представите си за живота и литературата като използва нови изразни средства.
След войната настъпват промени и в личния му живот. През 1948 почива жена му Биче Донети и той се жени за актрисата, танцьорка и поетеса Мария Кумани (1908-1995), с която се познава от 1936 г. Двамата се развеждат дванадесет години по-късно, като синът им Алесандро остава да живее при майка си. Единствената му дъщеря Ориета, е родена извънбрачно през 1935 г. от връзката с Амелия Спечалети.
Последната си стихосбирка "Да дадеш и да имаш" Салваторе Куазимодо издава през 1966 г. Две години по-късно получава внезапно церебрален кръвоизлив, докато журира поетически конкурс в Амалфи. Почива в Неапол няколко дни по-късно на 14 юни 1968 г. Погребан е в Милано.
Салваторе Куазимодо е носител на редица престижни награди, сред които международната награда за поезия "Етна - Таормина", присъдена му заедно с Дилън Томас; наградите "Виареджо", "Сан Бабила". Той пътува из Европа и Америка, произнася слова и рецитира свои творби. През 1960 и 1967 г. му е присъдена научната степен "Доктор хонорис кауза" от университета в Месина и от Оксфорд.


Почти мадригал
 
На запад се обръща слънчогледът,
денят потъва в сбръчканото му око
и въздухът на лятото се утаява
върху листата и дима фабричен.
С тътнеж и облаци изтича бавно
последната игра на небесата
и дървесата, сменящи цвета си
оттатък, зад завоя на реката,
ни спират пак като преди години.
Това е той, все същият наш ден
и същото червено слънце,
залязващо със своя предан лъч.

 
Аз нямам спомени, не искам да си спомням -
в смъртта отвежда паметта човешка.
Животът е безкраен. Всеки ден
е наш. Един от тях ще спре
завинаги. Когато дойде време.
Но днеска ний седим на бента,
люлееме крака като деца,
следим с очи водите на реката
и клоните, които пият
зеленина от нейния тъмнеещ цвят.
Човекът, който мълчаливо иде,
не крие нож във своите ръце,
а стрък от цъфнало мушкато.

( Превод от италиански: Драгомир Петров )


Малко известна снимка на Салваторе Куазимодо и Джина Лолобриджида, 1968 г.