Светът не е само ЕС и НАТО

Георги ГЮРОВ*

В началото на 90-те години БНТ излъчи късометражен филм на бивша социалистическа страна, озаглавен "Две години и половина по-късно". Идеята му бе да покаже, че всичко полезно, добро, положително, съградено в епохата на социализма, трябва и е съхранено от новите управляващи за бъдещите поколения. Пак тогава гостуващ в България датски фермер се изказа също по телевизията, че те, по-дребните селскостопански производители в Дания, се борят за окрупняване на земните площи, на материално-техническата база, на средствата за увеличаване на производството, за противодействие на конкуренцията. И зададе риторичния въпрос защо у нас вървят обратните процеси - на разпад. 

Защото след промяната всичко в България, създадено за 45 години, трябваше, според нечии разбирания, да бъде разрушено - от Мавзолея и Партийния дом до икономиката, селското стопанство, социалната и духовната сфера. Един от ораторите на митинга в София срещу "комунизма" на 18 ноември 1989 г. - Румен Воденичаров, писа във в. "Нова зора" от 12 ноември 2019 г.: "След 10 ноември 

имаме само разпад и разруха

на икономика и институции, при това без война и без природни бедствия." 

Трескавото лутане в тази деструктивна дейност се пренесе и във външната политика. Бе направен опит един от първите удари да понесе ЮНЕСКО. Непосредствено след посещението в България на тогавашния генерален директор Фредерико Майор през 1991 г. министърът на външните работи заяви, че нямаме нужда от тази организация, че само харчим пари за членски внос и че трябва да я напуснем. За него може би нямаше значение (или не знаеше), че седем национални културно-исторически и два природни обекта у нас са в списъка на световното наследство на ЮНЕСКО, че през 1985 г. София бе втората и единствена (след Белград) столица - домакин на редовната 23-та сесия на Генералната конференция на тази организация извън седалището й в Париж, с участието на държавни, правителствени ръководители и делегации от 156 страни членки (от която наред с другото бе получена и голяма финансова изгода за страната ни), че ни се отпускаха средства за значими международни културни прояви, за поддържане на паметници на културата и т.н. 

Вероятно по-важно за господин министъра е било, че през 80-те години САЩ и Великобритания замразиха членството си в ЮНЕСКО и престанаха да плащат членски внос (възлизащ на 33% от целия обем, с което създадоха сериозни финансови проблеми на организацията) под претекст, че т.нар. развиващи се държави, съвместно с тези от социалистическия лагер, действали и гласували срещу тях. 

Истината е, че през десетилетията до 1989 г., освен сътрудничеството в международни организации, България установи и разви активни двустранни отношения с формулираните като развиващи се, необвързани страни или "Третия свят". Разкрити бяха десетки наши дипломатически представителства, като само в Африка те бяха над 15, в много страни от Близкия изток, в азиатски и латиноамерикански държави. Това не беше самоцелна, конюнктурна активност, а изпълнение на дългосрочна стратегия. Разменяха се визити и се поддържаха контакти на високо и най-високо равнище, подписани бяха договори във всички области, представляващи взаимен интерес, които не останаха "на книга", а се следеше и контролираше стриктно тяхното изпълнение. Изградени бяха двустранни комисии за икономическо и научно-техническо сътрудничество, оглавявани в повечето случаи от министри, които провеждаха редовни сесии на разменни начала. 

От година на година

нарастваше търговският стокообмен

който само с арабския свят достигна милиарди долари, откъдето България се снабдяваше и с евтин нефт, хиляди и хиляди български специалисти работеха по договори в областта на селското стопанство, строителството, здравеопазването, образованието. Създаден бе Институт за чуждестранни студенти, увеличаваше се броят на учащите се от чужбина, завършили висшето си образование у нас, някои от които достигнали по-късно до високи ръководни постове в своите страни и станали радетели за сътрудничество с България. Трайно се установиха извън Европа и доказаха своите възможности в различни направления, специализираните външнотърговски организации "Техноекспорт", "Агромашинаимпекс", "Балканкаримпекс", "Техноимпекс", "Техноекспортстрой", "Океански риболов", селскостопанската авиация и др. БГА "Балкан" разкри редовна седмична въздушна линия София-Триполи-Лагос-Луанда, която се разви така, че се наложи откриването на втора седмична честота. 

Подписани бяха споразумения и протоколи за културно сътрудничество. Започна активен обмен на делегации и участници в културни прояви. Появиха се български филми по екраните на далечни страни, организирани бяха първите изложби на български художници. Започна интензивна работа в областта на преводната литература. Особено значим дял заеха латиноамериканските автори. Така например през 1988 г. в бразилския град Салвадор-Баия бе открита фондация "Дом Жоржи Амаду" в присъствието на световноизвестния писател и на президента на републиката Жозе Сарней. На организираната изложба за творчеството му стана ясно, че България е сред страните, в които са преведени най-много творби на Жоржи Амаду. 

Посолствата, макар и с ограничен кадрови състав, бяха главните двигатели на цялостната разнообразна, многостранна дейност. Те се ръководеха от посланици с високо образование, получено в български и чуждестранни престижни университети, с натрупан богат опит, познаващи спецификата на съответните региони и държави, владеещи официалния език на страната-домакин, а в много от случаите - и полиглоти. 

Не е възможно тук да бъдат описани постигнатите колосални резултати, за които са изписани стотици страници. Само ще посоча, че те не можеха да не се отразят положително и ползотворно и върху контактите и сътрудничеството на България с тези държави в световните и международни организации и форуми. 

След 1989 г. настъпи рязък обрат, трасиращ

пътя на отрицанието

Посолствата в Африка, на юг от Сахара например, останаха по-малко от пръстите на едната ръка. Закрити бяха и повечето представителства на външнотърговските организации, престанаха да функционират подписаните договори. Спадна външнотърговският обмен, драстично намаля броят на чуждестранните учащи се. България се вторачи в новите си главни приоритети и загърби "Третия свят". Висш африкански политик ме запита: "Господин посланик, защо си тръгнахте, никой не ви гонеше? При нас има ниши за всички. В тях се настаниха държави, които ги нямаше никакви, когато нашите с вас отношения процъфтяваха." 

Нещо повече, стигна се до рецидиви. Такъв бе случаят, когато в края на 90-те години министърът на външните работи на африканска държава изпрати писмо до българския си колега, че имат информация за продажба от българска страна на оръжие за незаконното нелегално движение, водещо въоръжена борба срещу легитимното, признато от целия свят правителство, и моли тя да бъде прекратена. Отговорът бе високомерно мълчание, поради което потърпевшата страна заяви, че ще направи постъпки в Съвета за сигурност на ООН за налагане на санкции срещу България. С много усилия и благодарение на опита и умението на "старите", "отвергнати" наши дипломати, случаят бе потушен. Но неотдавнашният отглас от него бе, че при последното обсъждане на кандидатурите за нов генерален секретар на ООН при всички гласувания представителят на тази страна (същият министър, изпратил писмото през 1989 г.), в качеството на непостоянен член на Съвета за сигурност, гласува винаги против българския кандидат. Такива могат да бъдат дълготрайните ефекти от една тесногръда, недалновидна политика. 

 Първоприоритетните ни позиции спрямо Европейския съюз и НАТО не могат и не трябва да бъдат пречка за самостоятелни, суверенни решения във външната политика към трети държави. За съжаление, за 30 години България бе върната много назад в това отношение от късогледи, самозвани и предубедени политици. В нашата ниша отдавна трайно са се настанили други държави, включително повечето от бившите социалистически страни. 

* Този материал е последният, донесен в редакцията от автора, който бе известен дипломат, бивш посланик