Сугарев и сие

Антон ГИЦОВ

Едвин Сугарев прекрати гладната стачка. Че ще започне да се храни и няма да умре от глад, беше ясно за онези, вече гледали този филм преди 20 години, когато обяви гладна стачка до смърт, ако президентът Желев не подаде оставка.
Едвин Сугарев е един от последните, продължаващи да се занимават с политика  мохикани, представители на част от кротуващия преди демокрацията интелектуален елит, които след 10 ноември 1989 г. се изявиха като активни борци срещу социализма и комунизма за светло капиталистическо бъдеще на българския народ. Повечето от тях се кротнаха, а някои наистина бяха личности, за разлика от малко известния дотогава Сугарев. Да си спомним за някои от тях.
Измежду не живите се открояват Георги Джагаров и Блага Димитрова. Джагаров, авторът на прекрасното стихотворение "България", в което обрисува страната ни със знаменитото "Земя като една човешка длан", непосредствено след промените захвърли партийния билет, което беше грешка. Своите не му простиха, а демократите не го приеха. И как да го приемат, като беше част от комунистическия елит, зам.-председател на Държавния съвет, приближен на Тодор Живков.
Блага Димитрова беше име в българската литература. В младите си години бе писала възторжени стихове за Георги Димитров и Вълко Червенков, заклеймила американските бомбардировки над Виетнам, защитила дисертация в Москва през 1951 г. на тема "Маяковски и българската литература". Когато режимът у нас се разклати след промените в Съветския съюз по времето на Горбачов, прояви смелост, участва в учредяването  на Комитета за защита на Русе през март 1988 г. и на Клуба за гласност и демокрация през ноември с.г. и след падането на Тодор Живков разви бурна политическа кариера - член на ръководството на Федерацията на клубовете за демокрация - СДС, на фондация "Отворено общество", депутат, после вицепрезидент на България.
Друг пример е симпатичният писател и драматург Георги Данаилов. Той произхожда, както казваха в онези далечни времена, от "буржоазно" семейство, дядо му - приближен на цар Борис III, е бил репресиран, семейството - изселвано. Но властта е била милостива към Данаилов - завършил е висше образование в София като химик, дори е пратен на специализация в Москва. После се изявява като талантлив писател и драматург, получава всякакви награди, вкл. "Червено знаме на труда", писал е пиеса за Георги Димитров, срещал се е и с Тодор Живков, уреден е на командировка в САЩ и пише ""До Чикаго и назад" - сто години по-късно". С нищо

не се е изявил като дисидент

не се е опълчил срещу властта, както неговият приятел комунист Анжел Вагенщайн. Но на 14 декември 1989 г., както сам пише в мемоарната си книга "Доколкото си спомням", вече бил на митинг срещу отиващата си власт и подскачал под лозунга "Кой не скача, е ченге". "Така сгрявахме и краката, и сърцата" - пише Данаилов, но истината е, че на сините митинги лозунгът беше "Кой не скача, е червен" и явно му е неудобно да употреби точното наименование, защото е имал много червени колеги и приятели, които са му помогнали в израстването. Бил е близък с видната партизанка Митка Гръбчева, редактирал е нейна мемоарна книга за съпруга й и е съавтор с Анжел Вагенщайн на сценария на филма по тази книга "В името на народа". През 1990 г. той вече е съсценарист на друг филм - "Лагерът", в който е разказана невероятната история за две деца на пионерски лагер на морето през 50-те години, които са на пост пред статуя на Сталин в непоносима жега. Едното припада, другото му помага, т.е. изоставя поста, и следват сурови наказания. Активен съратник е на сините лидери и громи в публикации предишния режим. В ранните години на демокрацията, докато разни писатели и поети изпадат в немилост, на него му върви - става председател на Агенцията за българите в чужбина, член на Съвета на директорите на Американския университет, изп. директор на фондация "Свободна и демократична България" на Дими Паница и пр.
Друг интересен пример е известният поет, драматург и писател Стефан Цанев. Следва право две години и от 1960 до 1965 г. учи драматургия в Москва (как ставаха тези работи преди?). После е драматург в най-големите български театри,  издава стихосбирки, израства като един от най-талантливите и популярни наши поети. Критикуван понякога от партийни литературни критици, но в никой случай неизявявал се открито като дисидент. През 1965 г. издава стихосбирката "Хроники", в която има две интересни стихотворения. Едното е "Етюд" и в него изразява възхищение от социалистическото строителство:
"Под прозореца ми
децата построиха България...
ТЕЦ "Марица-изток".
Кремиковци.
И нови,
нови -
неизвестни за нас градове...
Децата строяха родината
на своето бъдеще."
През 1967 г. в друго стихотворение - "Традиция", посветено на Евгений Евтушенко, поетът пише:
"Един поет пише стихове за комунизма
върху бюрото на Столипин.
Хубаво е бюрото.
И стиховете са хубави."
В стихосбирката от 1965 г. има и друго стихотворение - в "Музея на революцията" - за свое посещение в музея, намиращ се някога на бул. "Руски", посветен на загиналите комунисти в борбата срещу фашизма и капитализма. Поетът гледа фотографиите им и пише:
"Аз дойдох да открадна
огъня от вашите братски могили.
Той трябва повече на живите."
И по-нататък:
"Вие не сте загинали, за да въздишаме
за вас
в книгите за впечатления..."
Финалът е с патос:
"Могат да бъдат зачерквани хора и строфи,
но революцията - не!"
Идва демокрацията и поетът обръща палачинката. През декември 1989 г. той пише "Проект за паметник". В стихотворението Ленин е отправил взор надалече,
"а долу,
на завет под огромната му пета
спи усмихнат просяк
и сънува комунизма."
Просяци през ноември-декември 1989 г. все още няма, те ще се появят. Цанев вече опровергава онова, което е писал в "Етюд". А какви хора са комунистите - не онези от музея на съпротивата, а оживелите? Те са лоши, убийци, взели властта с кръв преди половин век, прекръстили партията си и решили, че с това си измиват кръвта от ръцете. Всичко това се съдържа във възванието му "Комунисти, идете си с мир!", написано на 11 януари 1997 г. - един ден след щурма на парламента за сваляне правителството на Жан Виденов. Публикува и романа "Мравки и богове", възхваляващ горяните. Какви ли чувства е изпитвал от тези негови писания бащата на съпругата му, актрисата Доротея Тончева, който е бил дипломат преди демокрацията, т.е. комунист?
И Стефан Цанев, като Георги Данаилов, е късметлия. Жена му, която има запомнящи се роли в прокомунистически революционни филми, след промените става директор на театър "София", където щатен драматург е Стефан Цанев, който през 2006 г. поставя пиесата "Животът, това са две жени" специално за 60-годишнината на актрисата. Дъщерите им са по чужбина, а Стефан Цанев заедно с Георги Данаилов, Михаил Неделчев и др. е сред групата интелектуалци, поканени на посещение в хотел-ресторанта на Августин Пейчинов в Ню Йорк за среща на Симеон Сакскобугготски с елита на евентуалните му бъдещи верноподаници.
Посткомунистическите власти

възнаграждават активните борци интелектуалци

срещу социализма и комунизма, независимо, че активната им борба е след падането на комунизма. Средно известният писател Димитър Коруджиев, заемал синекурни длъжности при социализма в списанията "Пламък", "Съвременник", "Народна култура" и издателство "Български писател", след промените става един от най-върлите врагове на предишния режим, назначен е за редактор във в. "Демокрация" и е награден с орден "Св. Св. Кирил и Методий". Литературният критик Михаил Неделчев, бивш съветник на Георги Джагаров, става съосновател и прави политическа и литературна кариера след промените - член на ръководството на възстановената РДП, депутат, главен редактор на сп. "Демократически преглед", председател на "Сдружението на българските писатели", създадено от СДС като алтернатива на Съюза на българските писатели, носител на куп национални награди, професор, а неотдавна - награден и от президента Плевнелиев с орден "Стара планина". За него проф. Юлиан Вучков писа, че е публикувал материали във в. "Литературен фронт", възхваляващи социалистическия реализъм, а поетът Георги Кадийски припомня, че преди демокрацията Неделчев е киснел в "Бермудския триъгълник" - ресторанта на СБП, ресторанта на журналистите и кафенето на СПБ - "неизменно в компанията на Петко Михов, ченгето, официално отговарящо за писателите".
Друг виден "душманин" на социализма и комунизма, кротувал преди ноември 1989 г., но заел видно място във върховете на СДС в ранните години на демокрацията, е Александър Йорданов. Още през 1990 г. е депутат, после председател на НС, зам.-председател на СДС, след което следва бляскава политическа кариера - посланик в Полша, след това в Литва, Латвия и Естония, и последно  в Македония. Впрочем и Едвин Сугарев не остава по-назад по отношение на кариерата в областта на литературата и политиката - става редактор на седмичника "Литературен вестник", носител на наградата за роман на годината на фонд "Развитие" през 2004 г. и на голямата награда за SMS-поезия(!) през 2005 г., посланик в Монголия и Индия.
Истината е, че с течение на времето почти всички от споменатите тук интелектуалци се отдръпнаха от политиката, едни - разочаровани от разпада на СДС, други - излъгани в очакванията си за появата на нова България, истински свободна, демократична и просперираща. "Измитай се докато не си станал мистификация", споделя в свое есе Блага Димитрова. "Имам други занимания, доста по-различни от това да псувам управляващите", каза неотдавна в интервю Георги Данаилов. "Това не беше никакъв преход, това беше време за разграбване на общонародната собственност, създадена при социализма", заяви в интервю преди година Стефан Цанев. А Михаил Неделчев, който в последно време се върна към литературна дейност, каза: "Ако пътувате с влак (из България), картината е чудовищна - недоразрушени фабрики от социалистическата епоха, запуснати сгради. България е бунище."
Само Едвин Сугарев не мирясва. "Дори съм се ядосвал на себе си за глупавата ми упоритост да се бъркам в политиката, където изобщо не е място за един поет", казва той в едно интервю. Но плодовитият поет, баща на шест деца от четири жени, има неспокоен дух. И ако доживеем, след десетина-петнадесет години току-виж извъртял отново някоя гладна стачка - я да катурне някой парламент, да свали президент или правителство.