Стихотворения от Радка Атанасова-Топалова

От редактора 

Скъпи читателю! 

В приложението за литература, изкуство и култура Радка Атанасова-Топалова ни отвежда в поетичните си пространства. Новия крайно интересен сборник "Горест и гордост. Книга от и за Веселин Андреев" представя Елена Алекова. 

Приятно четене.

---

РАДКА ВАСИЛЕВА АТАНАСОВА-ТОПАЛОВА е родена в гр. Батак. Инженер-технолог по професия. Живее и твори в Пловдив. Автор на пет поетични книги: "Шепа светлина" (2004), "Хляб и пръст" (2006), "Дъждовни очи" (2009), "На тишината гласа" (2015) и "Коя ли съм?" (2017). Нейни стихотворения са награждавани в национални и международни литературни конкурси. Член е на Дружеството на пловдивските писатели, СНБП и СБЖ.

Една ли, две ли...

Една ли, две ли бяха вишните на двора

с години дали плод и аромат.

В косите посивели от умора,

дърветата посипват вишнев цвят.

Една ли, две ли - болките, замряли

във тихия раван на дните.

Сезоните ги свързва нишка бяла.

Под веждите - сълзата мъжка неотпита.

Една ли, две ли са годините...

а вишните цъфтят, цъфтят, цъфтят.

Към хората пътеките изминати,

Ръцете - за прегръдка и за вишни

              ...правят този свят.

Звън

Намалява на виното силата.

И на хляба превтасва дъха.

Изпива ни времето прилива

и над порива пада прахта.

До премала прегазват годините

оцелелите стъпки в ръжта.

На безличните дни въртележките

падат в низкото, сякаш мъгла.

Но в душите остава ни тръпка

от пропелите трети петли,

свили стих или обич по мръкнало.

В чаши с вино - звън от любовни стрели.

Милост

 

Над баири, полета и хора.

Над чукари. Бетонни стени.

Вятър стели човешка умора

и се стрелват човешки злини.

А от свода, над сгъстения дим

жари небето сякаш проклятия.

Бог ни дава страдания. Неумолим.

Милостта си едничка... разпятие.

Ничие 

От улука изтича ръждива вода

и отнася отровната тиня.

Мараня. Боже, каква мараня!

А затлачен във пяна, животът премина.

И разлива потоци, неясното минало.

Светлината помръква в зениците.

Обичта изтънява. Родината мила.

И озъбва луната бъдеще... ничие.

Оцеляло небе 

И оцелява в птиците небе

в летежа им към свободата.

То огъня в душите им кладе.

На порива - победната кантата.

Едно небе - за облаци и бури.

За свобода. И за разпятие.

За светлината помежду ни.

То... най-последното обятие.

Последният влак 

И глъхнат стъпки в коловози.

Червен е залезът,

а изгрева - мъгляв.

Лица и маски се смаляват

с усмивки плахи на уста.

Сезони и мъгли се сменят.

Земята - плодната, мълчи.

А жупел на небето стене

и земетръсен речен гняв пълзи.

Мълчат долини и пътеки,

опърлени дървета и треви.

Човеците - безмълвни силуети.

Орлите - пак орли.

Каква е тази участ непозната?

Земята ни отхвърля - нашата земя.

Животът ни едничък е...

пендара сякаш златна.

Кога ли ще го споделим?

Заглъхват стъпките ни в коловози.

На гарата... последен влак.

Ранена топлина 

Насякоха дървото по обяд.

И рукна дъжд над топлото му тяло.

А клон един оставиха за праг

на къща нова и голяма, бяла.

Годините замряха в стария клонак

и песните на птиците в гнездата.

Засвири вятър в немощна там драка.

Дървото старо пазеше - като приятел.

Насякоха дървото. И сезоните се свиха.

А пролетта не беше вече пролет.

Занизаха се дни притихнали

и нямаше небе за полет.

Едно дърво! А онемя Вселената!

Нацепено! И сякаш за отплата,

им даде топлината си ранена.

А вън проплакваше онази драка...

 

---

Последвайте или харесайте в-к "ДУМА" във ФЕЙСБУК   --> ТУК <--

Споделяйте нашите публикации.