Стихотворения от АТАНАС СТАМЕНОВ

АТАНАС СТАМЕНОВ е роден и живее в София. Работи в организацията и техническия екип на различни телевизионни предавания. Започва да пише стихотворения едва на 26-27 години. В началото само за приятели или за себе си, предимно хумористични. Споделя, че го вдъхновяват най-различни неща - от повърхностни и битови до философски теми за живота и смъртта. Неотдавна излезе от печат стихосбирката му "Смъртта на снежинката", изд. "Българи".



Звезден прах

Когато си потънал в мрак,
когато казваш си, че няма как
да се изправиш на крака
и да изпълниш своята мечта...

Когато ежедневието те блъска,
когато колеги и съседи съскат
и са те принизили чак до там,
че различаваш себе си едвам
от сивата картинка скучна,
така безсмислена, беззвучна...

Тогава за последен път,
преди да се изгубиш като всички,
огледай се със сетни сили
и намери лицето със лунички.

Не казвам, че е лесно ти да го съзреш,
неволно може да премигнеш или да се наведеш.
Без да искаш да пропуснеш тази светлина
и да не запълниш свойта празнина.

Но вярвам аз и се надявам
и даже не преувеличавам,
че щом те озари звездата
с усмивката и топлината
на цялата вселена необятна,
дори съм твойта мисъл непохватна,
не ще пропуснеш ти да разбереш,
че струва си за нея да живееш
и струва си за нея да умреш.

Със светлината твоята звезда любима
дарява те със силата неизмерима,
с която да постигнеш всички свои желания,
доскоро пренебрегвани от колебания.

Грижи се и обичай своята звезда,
защото тя за вечни времена
ще пръска своя звезден прах
и ще те спаси от всеки страх.   
 


Нощта се спуска

Хладен полъх в здрач обгръща
доскоро веселите ни лица.
Тъмнината здрача в мрак превръща
и навява вече в мислите тъга.

Гарвани кръжат над нас и пляскат
шумно разтревожени с крила.
Мъртви са децата им, не ще да кряскат
тази нощ със другите в дъжда.

И няма тази нощ луната
да освети надвисналата пустота.
И няма да се различат в калта перата
черни, обрекли птиците на голота.

И тъй както скрити са луната и звездите
от облаците тежки синьо сиви,
така и ние виждаме се скрити в дните,
отнели блясъка в душите ни красиви.

И тъй както в лепкавата кал студена
лежат безжизнените със катранени перца,
така и ние с отчаянието примирени
ще погребем изтръгнатите си сърца.  



Смъртта на снежинката

Блестя красива цяла зима,
на всеки беше станала любима.
Щом зърнеха я и в мига
забравяха те сякаш за студа.
Ефирна, крехка и сияйна,
пейзажа правеше омаен.

Но ето, че настъпи Пролет
и секна волния й полет.
Снежинката се стопли, разтопи,
въздъхна и се изпари.
Умря внезапно в този ден
от слънчев лъч обикновен.

Дойдоха топли времена
и никой не изпитваше вина,
дори и слънцето в небето,
пронизало на Зимата сърцето.
Забравена бе бързо таз снежинка,
макар на всекиго да бе любимка.

Обичаха да им е топло всички-
да чуват бръмбари, пчелички,
в небето пак да има пойни птички,
момичетата да са със полички,
навън със бебешки колички.

Убийството й Зимата единствена запомни,
за нея загубата бе огромна.
Тъжеше тя за своето дете
и чакаше да духнат северните ветрове,
притаена страдаше нечута
и обещаваше да бъде люта.



Сън

Сънувах сън и още ме държи,
макар отдавна да съм със отворени очи.

В съня си някак знаех, че сънувам,
но нито исках да се будя,
нито, че е сън да се престоря.
А колко интересно нещо е - пътувам
си във миналото и се чудя
как несъзнателно във спомените ровя.

Понякога от случки през деня или от вчера,
друг път от минали, забравени години, от цяла ера.

А този сън специално бе от тези
в които случките не са тъй важни
или второстепенните участващи герои.
А бе от сънищата надълбоко влезли
във мозъка, разбутвайки там прах и сажди
и правейки от чувствата порои.

Признавам, че сънувах нея
и не за първи, нито за последен път.
Понякога сънят е хубав,
а друг път е кошмарен страшен съд.
Но винаги съм точно там, усещам
всичко, съществувам, мисля.
Когато тя участва в някой сън,
главата ми изцяло се избистря.

И всичко в следващите дни
подвластно е на миналата нощ.
И настроението не ще се промени,
реалността е бледна, сънят е пълен с мощ.



Стихотворение

Редя си рими във главата
и чудя се дали ще произлезе нещо.
Какво ли ще е? Може би
сериозно, мрачно и зловещо
или пък весело и леко,
забавно и игриво, даже детско.
Дали след строфа - две
ще се разсее и изчезне?
Или ще си проправи път
 и нещо смислено
във крайна сметка ще излезне.
А може и като класиците
да дам на малко думи много сила -
една едничка фраза
излишната плеяда победила.
Едва ли ще е днес-
написах вече доста,
а даже тема нямам.
Може да започна с нещо просто
и постепенно римата си да развивам,
със все по-силни
 думи да експериментирам.
От ред на ред
със тях да правя пируети
и след това да се издигнат като самолет,
а смисъла изгубен,
като кристално кубче лед,
да блесне точно във последния куплет.
Но пък локуми мога
 да разтягам с лекота
за вечните проблеми... като любовта -
велика сила,
безброй злодеи е победила,
сърца на много хора наранила,
жестоко скарани сдобрила
и доста нестандартни двойки е сгодила.
А най-добре е май
запазването на мълчание
и всичко да остане
в моето объркано съзнание,
че май единствен аз
намирам смисъл и величие
на несъществуващи поеми,
уви, разказващи истории ничии.