Среща в Кавала

Едва когато очертанията на прохода Маказа се превърнаха в далечно синкаво петно и най-накрая огледалото за задно виждане напълно ги скри, от гърдите ми се откъсна въздишка на облекчение. Бях изпреварил огромната опашка от автомобили на наши и чужди летовници. Още в шест заранта прекосих граничния пункт и сега колата летеше към Южна Тракия. Не познавах пътя, но той сам ме водеше и когато гумите се плъзнаха по магистралата в посока Кавала, настъпих газта и усетих как в гърдите ми става леко и ефирно; какво ми трябваше повече, щом все още нямах ни жена, ни деца, с каквито вече се хвалеха повечето от връстниците ми. И ето, сега можех да размахам невидими криле, и да кръжа с крайбрежните гларуси над егейския лазур, и да върша куп неща, които само един свободен мъж може да си пожелае.

След два часа здраво шофиране се отбих от магистралата и от височините на хълма шосето взе бавно да се извива в поредица завои все по-надолу; градът с накацалите една над друга къщи и сгради съвсем ми заприлича на стария търновски квартал Варуша, после видях синевата на залива и Кавала внезапно ми напомни крайбрежните възвишения на Лисабон с Алфама и река Тежу. Само преди месеци бях взел последния си изпит от Лисабонския държавен университет, владеех вече безупречно португалски и английски; имах стабилна диплома и се очакваше да поема към някоя солидна компания, а вместо това изчаквах, премислях, дори тайно усещах как страдам за нещо не съвсем ясно и на самия мен. Трябваше да ми просветне, трябваше хоризонтът да се избистри пред очите ми и може би тогава бих решил накъде да поема...

Накрая се озовах в самия център на града, притиснат от множество автомобили, повечето с чуждестранни номера. Хотелите бяха претъпкани до един и по съвета на възрастен администратор поех на запад по крайбрежния път към Тоска Бийч, Палио и Неа Ираклица, из тези малки селища все нещо ще се намери за самотен турист. 

Късметът бе на моя страна. Към единайсет вече се бях настанил в бяло боядисано бунгало сред кедрово дърво и висока палма. Най-сетне в Тоска Бийч... От балкона просветваше морето, вътре стаята бе с климатик, стар телевизор и огледало във формата на маслинов лист. Извадих бира от хладилника, отпих и се огледах - мъж към трийсетте, добре сложен, с кафяви очи като на майка си и нещо загадъчно в погледа. Какво бях намислил? 

Жегата временно беше охладила желанието ми да се върна в Кавала. Реших да сляза по стълбите, които се виеха сред високи кипариси. Прекосих плажа и се качих на терасата в ресторанта. Седнал на удобен стол от камъшит, пих на бавни глътки кафе, вторачен в лазурната синева. После излязох на брега сред десетината летовници, потопих глезени и след миг прегръдката на морето ме пое; едва доловимите ласки на вълните ме понасяха все по-навътре в залива, като жадувана женска длан кристалната вода ме галеше упойващо, със спотаена нежност. Върнах се в бунгалото ободрен, пътят от старата българска столица до Кавала ми се стори като детинска игра, а солената морска вода сякаш отведнъж отми горчилката в гърдите ми.

Когато се отпуснах върху широкото легло, се сетих за същинската си мисия. Извадих от пътната чанта пожълтелия плик и за кой ли път, откакто го намерих, се заех да открия тайния смисъл на красивия равен почерк. Това си беше вклиняване в последният месец от живота на мама и тайнствения й обожател. "Знам, че това писмо ще те намери в болницата, затова го адресирах до там - пишеше непознатият за мен доктор Димитриус. - Като твой лекуващ лекар в санаториума на онзи красив планински курорт смятах, че при теб всичко ще е наред и дори си правех тайно планове за двама ни. След последните наши срещи из старинно Търново бях заслепен от магията и невероятното ти сияние, от дъха на косите и сладостта на устните ти. Наложи се внезапно да замина заради дъщеря си, налагаше се да се върна в Гърция, в родния си град, предписаха ми да я отведа там заради дихателните й проблеми. Използвах европейски проект и настоях да ме включат. Досещаш се, в София има повече възможности дори за начинаещи специалисти като мен. И заминах. Сега ти пиша от егейския бряг и съм огорчен, дори изплашен за теб. Как не ми сподели до последно, защо премълча? Може и това пътуване до Кавала щеше да се отложи, може би щях да пратя Елена сама при роднини. Дори не ми каза, че имаш син. Навярно си искала всичко между двама ни да бъде съвършено в един толкова объркан и несъвършен свят... Общи наши приятели ми писаха повече подробности за теб. Стана ми тягостно. Как съм могъл да го допусна? Отдавах го на неопитността и младостта си. И все по-силно тук, край красивия залив, ми се иска по-скоро да се върна, да те видя напълно оздравяла, да седим дълго там, при шадравана на третата пейка вляво, под стария чинар..."

Вцепенено гледах датата и адреса - беше подаден от регионална болница Кавала. В същия ден, когато мама се беше гърчила от болки и накрая бе издъхнала в мъки, с впити в юношеската ми длан пръсти. Едва след толкова години, щом се завърнах от Лисабон, бях открил писмото сред вещите й, до които дълго време не исках да се докосна. Пликът бе разкъсан, значи все пак го беше прочела... А той, нали е лекар, защо не се е отказал, защо е заминал? Да, може би заради дъщеря си. А ние, а мама? После прерових цялата информация за гръцката болница в социалните мрежи, но не срещнах името на доктор Димитриус Ставридис. Е, може и фамилията си да е сменил, щом е напуснал България. И реших сам да тръгна. Изтеглих от спестяванията си и вече имах достатъчно за пътя и престоя. Нужна ми бе смелост и тук, край Тоска Бийч, съзнанието ми се проясни. Трябваше да го намеря, този непознат мъж, навярно вече с посребрели коси. Още не бях решил какво да му кажа; сигурно щях да бъда остър, дори зъл. Да зареже клетата ми майка; нима не бе му казала, че цял живот е била без мъж, че сама ме е отгледала, че се е жертвала за детето си, а когато накрая той се е появил в онзи санаториум, все още не е била готова... Не, казала му е, а може и да са си писали още писма, които не намирам, и има неща, които не зная, но трябва да съм търпелив, за да науча всичко и едва тогава да пусна хапливия си език...

На заранта излязох от Тоска Бийч и поех по шосето за Кавала. Опитвах да укротя обзелия ме гняв; той цяла нощ ме съпровождаше в просъница; проклинах непознатия лекар, спорех с него, прострелвах го с гневен поглед. Трябва, още днес трябва да открия следа, иначе и сам не бих могъл да продължа напред. Нима можех да се спра на някоя жена? Всички ми изглеждаха празноглави, мислещи за дребните си удоволствия и страсти. Минавах през тях като през граничен пункт и отминавах; нито чувство, нито мъничко огън оставяха в гърдите ми. И нямаше, и не се виждаше поне една от тях, която да се доближи дори мъничко до хармонията и съвършената същност на майка ми. Как щях да продължа нататък?

С такива мисли се озовах в регионалната болница на Кавала. Виждах пристанището с белите яхти, сребристия лазур на залива, далечните очертания на остров Тасос. Можех, извърнат дори, да наблюдавам крепостта с акведукта Камарес, и Имарет - причудливата сграда в ислямски архитектурен стил, строена от пашата на Египет Мехмед Али, вдясно със статуята му и къщата на османския владетел; по-нататък погледът ми отново се върна към Стари град с морския фар и прочутата църква "Света Богородица". Но не за цялата тази красота бях тук. На рецепцията казах, че идвам от България, произнесох фамилията на лекаря и помолих да ме упътят как по-лесно да го открия. 

Възрастната гъркиня ме поразпита и въздъхна, записа името ми, сетне подаде визитка с приемната на непозната лекарка. Странни хора, не знаят дори как да ти обяснят...

Когато влязох в кабинета на доктор Елена Ставридис, помислих, че сънувам. Пред мен бе застанала, ослепителна в бялата си манта, със спуснати руси коси и синева в очите като залива на Тоска Бийч млада жена, която ми подаваше нежната си длан с обяснението, че е уведомена за пристигането ми. 

- Но аз не ви познавам!

- Бях сигурна, че някой ден ще се появите - непринудено рече тя. - Моля, седнете!

Отпуснах се на стола занемял, объркан. Толкова изящност, нима бе възможно...

- Дъщеря съм на покойния доктор Димитриус и наследих кариерата му. Иначе съм родена и завършила в София, както и някога и баща ми.

Тя говореше великолепен български, което още повече ме обезоръжи, но и отчая. Човекът, когото толкова търсех, не е сред живите. Ама че късмет.

- Аз... Майка ми и баща ви... - промълвих. 

- Знам, знам! - прекъсна ме тя. - Той ми разказа всичко. Живяхме сами дълги години, а когато най-сетне можеше да е щастлив... Накрая ми завеща писмата й, адресирани до него. Помня колко плака, щом научи за нейната смърт, как се укоряваше, как не можех да го утеша.

- Вие сте знаeли всичко?!

- До самия й край, уви... - едва чуто рече тя, после продължи с някаква едва доловима майчина нежност в гласа си. - А сега да вървим и да изпием по кафе, все пак сте ми гост. Нека слезем до кафенето край храма "Свети Павел", после ще се разходим по крайбрежната улица до пристанището и ще поговорим за още много неща. Татко би се радвал много на тази наша среща.

- И мама! - промълвих, заслепен от златистото сияние на косите й и лазура в очите й, в който сякаш се оглеждаха кристалните води на залива Тоска Бийч.

И за пръв път, от толкова време насам, си пожелах да остана край този залив, в този невероятен град.

Лъчезар Георгиев е публикувал над 60 авторски книги - художествени, документално-публицистични и научни, както и пет романа, една повест, сборници с разкази, новели, пътеписи. Работил е като музикант, журналист, издател, а в момента е професор по книгознание и печатни комуникации във ВТУ "Св. Св. Кирил и Методий" - В. Търново, и в Университета по библиотекознание и информационни технологии - София. Член е на СБП и на СБЖ. Главен редактор на научното списание за книгата "Издател".