Срамна братоубийствена война

Ако има някой, който да потрива доволно ръце, това е Бойко Борисов и въобще властта. Цели вестникарски страници, журналистически труд, талант и хъс се посвещават на какво мислите? На затъващата икономика на България, на жалкото състояние на образованието, на потискащата мизерия на здравеопазването (на истинските й проблеми, а не на онези, които размахват някаква манекенка на фризьорски салон, назначена за министър), на безработицата сред младите или на обидното мизерстване на възрастните? Не, цели вестникарски страници са превърнати в стенобитни машини, шмайзери и гранатомети, за да се очерни, оплюе, дамгоса... друг вестник (агенция, телевизия), да се омаскарят колеги. И въобще нямам предвид т.нар. жълти издания, където с плакатни букви се съобщава, че бащата на спортния журналист Крум Савов е заклал майка му и после се е самоубил. И Крум после трябва със смъртни актове в ръка да доказва, че баща му е починал 9 години преди майка му. Нямам предвид и чисто женската свада кой е бил по-гъст и истински душеприказчик на Алексей Петров - дамата от една провинциална агенция или редакторката на столичен седмичник. Не, става дума за пуническа война между смятани, и с основание, за сериозни всекидневници.
Такова чудо в цивилизования свят няма. От 50 години следя френския печат и не си спомням някога от в. "Монд" да са се дърлили с "Фигаро". А у нас флашки, сересета, компромати, публично изкарване на кирливи ризи, които не че са от вчера, но сега ни е станало удобно да ги измъкнем от коша с мръсното бельо. За радост на сеирджиите и най-вече на управляващите. Кой, ако не те, ще са най-заинтересовани медиите да се ръфат помежду си, вместо да изпълняват основната си функция на четвърта власт, на критик и коректив на властта, на разобличител на мафиотските й похвати. Не, вместо това ни плашат, че се раждала медийна мафия. Плаши ни автор, който написа две книги и куп статии, за да доказва, че не е бил сътрудник на комунистическата ДС. "Qui s'excuse s'accuse", гласи френска пословица - да погледне в речника да разбере какво значи. И мелодраматично възкликва: "Само се питам - къде са свестните журналисти, които познавах?"
Там са, аркадаш, там са. Да те светна ли за няколко заглавия само от последната седмица, които свидетелстват, че са си на мястото: "Господин бизнесмен, ти си следващият" от Светлана Джамджиева, "За вестника и ракията" от Веселин Желев, "Подслушване при открити врати"  от Анна Заркова, "Прокурорът на Топлото" от Доротея Дачкова... И тук вече се пръква друг сюжет: рязкото изостряне на критичността напоследък във вестника, откъдето са цитираните публикации. Решаващият "принос" за това изостряне, изглежда, е на определени действия на властта, за които именно става дума в статията на Джамджиева: "Тук-таме се налагаше някоя показна полицейска акция - обикновено без никакви последствия в съда, но непременно с висящо дело - хубаво е да те държат и да знаеш, че не бива много да мърдаш." Какво ли има предвид авторката, дали не са верни приказките, че едно ведомство, известно с апетита да се облажва с абсолютно доброволни и безкористни "дарения", си е поискало от някого нещо, но не го е получило?
Но това все пак е друга тема, която ще може да бъде осветлена по-обилно от тези, които ще дойдат след ГЕРБ. Важният въпрос е ще проявят ли разум, ще намерят ли кураж колегите по перо да сложат край на обслужващата користни интереси, безсмислена и срамна братоубийствена война?