09 Ноември 2024събота01:07 ч.

ВРЕМЕТО:

В събота вятърът ще се ориентира север-североизток и ще се усили. С него ще прониква по-студен въздух и максималните температури в по-голямата част от страната ще бъдат между 8° и 13°, в София - около 13°, на морския бряг – 10°- 11°, на места в Южна България - до 15°- 16°. Облачността ще се увеличава и в края на деня в североизточните райони ще завали дъжд. В събота вятърът ще се ориентира север-североизток и ще се усили. С него ще прониква по-студен въздух и максималните температури в по-голямата част от страната ще бъдат между 8° и 13°, в София - около 13°, на морския бряг – 10°- 11°, на места в Южна България - до 15°- 16°. Облачността ще се увеличава и в края на деня в североизточните райони ще завали дъжд.

Имена

Самотният мечтател

100 години от рождението на Александър Вутимски

/ брой: 167

автор:Иван Гранитски

visibility 3414

Поетите от четиридесетте години на миналия век са привлечени от магичното обаяние на големия град, но те виждат в него не само романтиката на притихналите улици или шумните булеварди, но и усещат вледеняващия страх от самотата, отчуждението, резигнацията. Човекът в града се чувства като прашинка сред бетонните чудовища, като вейка, люшкана от вихрушките на времето и прищевките на съдбата. Като лайтмотив в творчеството на тези поети преминават апокалиптични, а даже и есхатологични предчувствия. И понеже не виждат в заобикалящата ги действителност нищо радостно, те се потопяват в света на мечтанието, бляна и фантазните духовни пътешествия...

Може би най-ярък пример в това отношение е творчеството на Александър Вутимски - странно и екзотично цвете в българската лирика от началото на миналия век. 

Още в ранните творби на поета се появява образът на големия град. Вутимски го натоварва с чисто човешки черти - той вижда нищетата, която е обхванала с хищните си пипала крайните квартали, вслушва се в боботенето на шумната тълпа и долавя нейния зъл присмех над печалните въздишки на клетите хора, "обезличили своите съкровени тайни". Поетът страда, че завинаги е отминало времето на мирните идилии, патриархалното време на неговите деди. На тяхно място се е настанил кипежът и грохотът на моторите, силуетите на градовете са белязани с плашещите многоетажни, студени и безчувствени здания.

В лириката на Александър Вутимски можем да открием духовна близост и родство с първите творби на Александър Геров - същото усещане за лудия бяг на времето и за настъпващото отчуждение между хората. 

От юношеските години като че ли челото на Вутимски е белязано с черен кръст. Той развива удивителен талант да долавя тъгата на есента, скръбта на самотните вечерни улици, бездомността и беззащитността на малкия човек в големия враждебен град. Неговият лирически герой се усеща сам "без слънчев лъч, без песен, без утеха". Пустотата постепенно обладава неговата душа, в която е угаснал пламъкът на мъдростта и е задушен всеки порив и възторг. 

Трагичното поетическо вдъхновение на Александър Вутимски извайва поразителни образи на унижените и оскърбените, застинали в измъченото си очакване за светлото бъдеще. Така е в стихотворения като "Равнина", "Кръчма", "Вчера и днес", "Скитникът и враните", "Скитници"... Поетът усеща, че постоянно нещо тежко расне в гърдите му, че просторите са замрежени от димни пелени. Взорът му е винаги препречван от огромни голи стени. В повечето от творбите улицата като обобщаващ символ е пуста, самотна, небето е бледно и ледено и като зловеща метафора прегракнали врани предвестяват "зловещото, /тежко/ мълчание/ на суровата зима".

Александър Вутимски си служи с редица знакови думи, които са натоварени с особен подтекст - мъгли, врани, врабчета, синьо, бяло, сняг, студ, самота, дъжд, ветрове, самотни дървета, здрач, град, хора, къщи, пътища, въздишки, прозорци, пусти алеи, скитници, каруци, дюкянчета, стрехи, капчуци, фенери, кръчми, кръстопътища... Те бележат яркото антитезисно мислене на поета - лирическото чувство се мята между печал и възторг, униние и надежда, светли пориви и мрачни състояния, пролетен цъфтеж и вкочанена зима и т.н. 

Цялото творчество на Александър Вутимски е белязано от тези внезапни и трагични пропадания и светли възземания, от пулсациите на страстите и настроенията, от рязката смяна на радостното, възторженото, почти карнавално настроение и вледеняващото отчуждение и безпросветната тъга. Полюсните поетически внушения на поета определят две основни линии в неговата лирика. Първата доминира в стихотворения, които са посветени на простодушието, естествеността, непринудеността, радостта от здравия труд на селото, патриархалните, идилични, а понякога и пасторални настроения. Можем да добавим и стихотворенията, посветени на големия град, в които преобладават романтиката, нежните спомени и бляновете по непостижимото щастие. Тук се мержелеят шарманки, пиана, книжни кораби и всякакви фантастични видения. Както е например в "В ателието", "Стара полуелегия", "Хаотичен спомен", "Мечта за връщане". Разгръща се фантазното, приказното, баладичното, образите са почти безплътни, феерични, призрачни. От друга страна, понякога под сурдинка, а понякога и грубо отекват фаготите на жестокостта. Дочуват се тежките стъпки на приближаващата зла и неотменна съдба.

Поетическото самосъзнание на Вутимски е постоянно раздвоявано между усещането за неизбежния край на човешкия живот и разбирането, че това все пак е естествен и непредотвратим процес. Във волтовата дъга между покрусата, болката, тревогата, от една страна, и от друга - възторга, патетиката и екстазните пориви, се ражда особената образност, интонация и архитектоника на стиха на Вутимски. С това се обясняват и резките смени на настроенията, и драстичните модулации. Стихотворения, наситени с почти апокалиптични усещания, безнадеждност, унилост, отчаяние се редуват с възторжени възклици, с пантеистични изблици. Както е например в "Радостен монолог":

Не съм затворен кръг. -

Стоя пред цялата безкрайност на света.

И сутринта, и вечерта.

Аз слушам как земята диша,

усещам как се движи,

как се зараждат бавно и растат

децата, ручеите, пъпките.

Поезията на Александър Вутимски говори за неговата извънредна социална чувствителност. В това отношение той е много близък до Никола Вапцаров, Александър Геров, Богомил Райнов и Веселин Ханчев. И съзнанието на Синьото момче (с когото поетът се отъждествява) е разтревожено от смутното време - Гражданската война в Испания, нашествието на Япония в Манджурия, бунтуващите се работници в Белгия, общото усещане за надвисналата над Европа опасност, владеят значителна част от творбите на поета. За поета времето в навечерието на задаващата се световна касапница е време на нестихващи тръпки. Душата на Вутимски също е разпъвана между тревожното очакване и надеждата, че в задаващия се световен пожар и апокалиптични сътресения ще се роди "друг живот, по-просторен и волен!"

И в същото време нежната и чувствителна душа на поета жадува да полети в селенията на бляновете, на мечтите и спасителното томление. Потопен в омаята на природната естественост и красота, поетът възкликва: 

Обичай вятъра, водата -

върви, свири и пей с дъжда.

И през безкрая на света

танцувай сам в здрачината.

("Весели небеса")

Лирическият герой на Вутимски е плахото момче, което пътува през тъмна гора и вижда колко болно е слънцето, колко болен е въздухът, колко болни са птиците ("Стихове за едно момче"). Поетът не може да се освободи от натрапчивото усещане, че е изначално обречен. Това чувство присъства още в ранните творби на Вутимски и с течение на времето се задълбочава все повече. Тук се включва коварната болест, жестокостта на военните години, повсеместните разрушения, маршът на смъртта, цинизмът и жестокостта на времето. Програмно в това отношение е стихотворението "Черни завеси затваряха":

Все си мисля, че някога някой ме взе,

някой сух, някой зъл и висок.

Той ме галеше мрачно със черни ръце

и ме викаше дълго в мрака жесток.

Бях безмълвно дете и безмълвно растях,

във затулени стаи увяхвах.

Той ме слагаше в черен ковчег

и запалваше восъчна свещ върху мене.

Той целуваше мойте колене,

мойте тъмни ръце в погребален ковчег.

Този сух, този зъл, този чуден човек.

Като контрапункт на отчаянието, на стигащите до пароксизъм самота и болка, гняв и покруса Александър Вутимски противопоставя стихотворения, които са възторжен възпев на природата, на селските идилии, на пасторалните картини ("Утрин", "Пробуждане", "Пролет", "Пролетен шум", "Мечта за връщане").

Но най-силно и разтърсващо се разгръща поетическото му вдъхновение, когато споделя синовното си чувство и преклонение пред Родината. Александър Вутимски също възприема Родината като майка, като символ на милосърдието и състраданието, изкуплението и възкресението, упованието, надеждата и вярата. Като Пиета. 

Служители в АЯР на протест за по-високи заплати

автор:Дума

visibility 781

/ брой: 214

"Лукойл": Не продаваме рафинерията в Бургас

автор:Дума

visibility 748

/ брой: 214

25 нови влака от "Шкода" пристигат до 2026 г.

автор:Дума

visibility 591

/ брой: 214

Брюксел разследва "Виза" и "Мастъркард" за таксите

автор:Дума

visibility 722

/ брой: 214

Управляващата коалиция в Германия се разпадна

автор:Дума

visibility 745

/ брой: 214

Харис обеща помощ на Тръмп до инаугурацията

автор:Дума

visibility 762

/ брой: 214

В САЩ разработват план за мир в Украйна

автор:Дума

visibility 739

/ брой: 214

Накратко

автор:Дума

visibility 706

/ брой: 214

Пътят на разбитите надежди

автор:Александър Симов

visibility 651

/ брой: 214

Непредсказуемият Тръмп

visibility 657

/ брой: 214

БСП е микросвят, отражение на прехода

visibility 681

/ брой: 214

Агнето сито и вълкът цял

автор:Гарабед Минасян

visibility 704

/ брой: 214

 

Използвайки този сайт Вие приемате, че използваме „бисквитки", които ни помагат за подобряване на преживяването на потребителите, за персонализиране на съдържанието и рекламите, и за анализ на посещаемостта. За повече информация можете да прочетете нашата политика за бисквитките и политиката ни за поверителност.

ПРИЕМАМ