Романтиците и костюмарите

Миналата седмица Общинският съвет в Хасково отказа посмъртно да обяви легендарния поет Ивайло Балабанов за почетен гражданин на града. Така и никой не разбра каква е мотивацията на този позор. Гласуването беше тайно, а повечето от съветниците - политически мишоци - отказаха да разкрият как са гласували. Вероятно от страх заради огромното торнадо от възмущение, което заля социалните мрежи.
Посмъртната гавра с поет като Ивайло Балабанов е най-голямата диагноза на времето, в което живеем. Той, честно казано, нито приживе, нито посмъртно е имал нужда от официозно признание. Защото е носител на най-голямото - своите читатели, които и до днес не спират да споделят неговите стихотворения, защото откриват в тях своята тъга за България, жаждата си за смисъл в живота и онази скъпоценна и безценна искра, която събужда у теб човечността и те праща в различно измерение.
Стихотворенията на Балабанов са парещи, те винаги намират начин да стигнат до сърцето ти и да превърнат пустинята там в някакъв оазис на емоции и възторг. Подобна магия не се нуждае от звания, нито има нужда от поклоните на някакви костюмари, изчели вероятно не повече от три книги в живота си. Но тъпото решение на Общинския съвет всъщност е метафорично за отношението на политиката към националните символи, за канибализма срещу най-талантливите и извисените. За отвратителното ни отношение към онези тихи будители, които се превърнаха в знак за различната България, без да бъдат побутвани от държавата, нито пък да стават паразитни храненици на чужди фондации.
Може би точно с това той беше алтернатива на цялото това спарено статукво, потънало в мисли за банална корупция, схеми и проценти, които да приберат в джобовете си. През това време Балабанов беше глас за мъката на българската история, за изтормозеното време, в което сме загубили посоката на онези стари идеали, за истинската любов, която преодолява граници и разбива баналностите. Той беше мостът, който свързваше цяло едно общество с неговото минало, а това му даваше правото да бъде безпощаден, да бъде лиричен, да бъде онзи тих глас, който се чува.
И така - оказа се, че поезията, онази истинската и непреходната, е най-голямото дисидентство. Не самовлюбената в себе си поезия, а онази, която стига до хората и поне за няколко мига ги кара да станат по-добри и по-смислени. Ако има политика, която не може да оцени това, значи това не е политика, а ракова метастаза. И заради това решението на хасковските съветници е обществена патология. Приживе Балабанов бе почетен гражданин на много други градове, но в собствения му край, в земята, към която беше най-привързан, някакви политически лилипути се опитаха да играят сатанинско хоро върху костите му. И всеки един от тези танцьори ще плати политическата цена за това. Защото България може да търпи много, но гаврата с народните поети винаги се заплаща. Абсолютно винаги. 
В едно от брилянтните си стихотворения Балабанов май сам беше предсказал, че ще видим точно тези времена:

...момчета, знам, че е на халос туй, че 
скърбим за свобода и бели вишни. 
В земята на Васил Иванов Кунчев 
днес всички романтици са излишни.

Не можем да спорим с поезията, но ми се струва, след като видях цялото възмущение към костюмарите и огромната любов към поета, че все пак романтиците са най-необходими във времена като тези. И хората го усещат. Заради това се възмутиха.