Рицар на свободния дух

В човешкото битие много често се получава така, че истински талантливите и високо надарени творци понякога след смъртта  си остават незабелязани или подминати от тъй нареченото обществено мнение; да не кажем оклеветени, стъпкани и незаслужено окаляни, унижени от мълвата и хорската ненавист, от дребнавото махленско любопитство...
Подобна е участта на Иван Ст. Андрейчин, който приживе, ако не е сред големите имена в българската литература, то поне е измежду най-талантливите и високоинтелигентни български писатели от началото на миналия век. За това свидетелстват не само многобройните негови публикации в литературния печат от онова време, разностранните му литературни интереси - книги с поезия, белетристика и естетика, публицистика и есеистика, театрознание, но и истинското признание от страна на тогавашните познавачи на изящното слово и светската ни духовност.
     

 Френската литературна връзка

 Роденият през 1872 г. в Габрово бъдещ поет и писател получава солидно за времето си образование. След като завършва Априловската гимназия в родния си град, става класен учител във Враца. Междувременно записва и следва литература във Франция, а след завръщането си оттам през 1898 г. е назначен за гимназиален учител по френски език и българска литература в София. На този пост е до 1927 г. - мълчаливо и всеотдайно Иван Ст. Андрейчин се посвещава на учителството почти през целия си живот, като в същото време не престава да пише и сътрудничи на различни вестници и списания, а и сам да списва няколко литературни издания.
 През този период негови стихотворения и разкази, рецензии, есета, студии са публикувани в сп. "Дело", "Ден", "Българска сбирка", "Мисъл", "Ново време", "Съвременник", "Начало" и др. През 1907 г. започва да издава литературното списание "Из нов път" (до 1910 г.), а след това сп. "Бисери" (1911-1914), по-късно - през 1921 г., списва вестник "Свободна мисъл за литература, театър, изкуство и критика".
През това време Иван Ст. Андрейчин не прекъсва своята връзка с Франция. Почти всяка година прекарва там по няколко месеца, като посещава лекции по литература; общува с известни френски писатели и поети, представители на символизма и модернизма. От 1915 до 1919 г. заедно със семейството си живее в Швейцария, където попива от атмосферата на малката страна, превърнала се в Мека за европейския интелектуален елит.

Рисунките са от списание "Из нов път", редактирано и списвано от Иван Ст. Андрейчин, 1907 - 1910 г.

Първите свои оригинални творби

бъдещият поет и писател, есеист публикува още като ученик през 1888 г. в сп. "Библиотека "Св. Климент" и "Искра". Те носят изразителен "социален отпечатък", което се забелязва и в неговите първи книги. През 1895 г. излиза дебютният му белетристичен сборник с недвусмисленото пацифистично заглавие "Мамо, защо се бият хората". В книгата "Навеяни мисли" (1896), която съдържа "стихотворни мотиви", са събрани литературни импресии, синтезиращи "социалната философия" на младия писател. В "Нощна песен" тази гледна точка за разделението в обществото е маркирана пределно лаконично: "Богатият? Той е много затлъстял. Бедният? Той е много нещастен". В "Знакове за отличие" алюзията с днешния български ден пък е повече от злободневна: "... и проточиха се цяла върволица от примерни безхарактерници, които се накичиха със златни, сребърни и бронзови дрънкала, за да вземат участие в голямата държавна пантомима". Още по-безпощадна е анатемата срещу военщината в нейните изкривени разновидности: "Какво оскотяване! Каква задушлива среда! Каква кал, която затъпява всичко чисто и светло!" Но по-страшен от "най-мъчителната неизвестност" на битието е "страхът от глада" в неговата зловеща физиология, с която се сблъскваме очи в очи и до ден-днешен.
 
Социалната нотка отеква

и в първите поетични книги на Иван Ст. Андрейчин. В "Любов и мъка" (1898) народът е "потънал в кал, воня и смрад", а "тоя свят е планина, градена само от злина". Чувството на трагично отчаяние и безизходица присъства и в  "Песни" (1902), където от бедната хижа долита отчаяният глас на глада и смъртта.
Обратно, в своите интимни стихове "Книга за любимата" (1914) поетът е подвластен на възвишеното чувство. За него "любовта е поезия, хармония и идеал", "дивна страст", "истински чиста и здрава красота", противно на подозренията за някаква разюздана еротика, в каквато го обвиняват тогавашните моралисти. В този сборник освен интимните посвещения са събрани и андрейчиновите "поеми в проза", които са истински бисери на любовната ни есеистика. Никой писател в българската литература от началото на миналия век, пък и по-късно, не е написал подобни етюди за най-съкровеното човешко чувство.

Теоретик на модернизма и символизма
    
Със своето списание "Из нов път" Иван Ст. Андрейчин дава път на модерното (по онова време) виждане за литературата и литературното творчество. В първия брой на списанието той публикува своя "Литературен манифест", заради който литературните историци го определят като "пръв теоретик на българския модернизъм". При  това - много преди в полето на националната ни българска литература да се появят следващите "прокламации" на модернизма.
Иван Ст. Андрейчин вижда общата беда за тогавашната ни словесност "в липсата на литературно образование и обща култура", в "милото невежество", поощрявано "с пълна пара" от литературната критика. Като прокламира "своя естетика", той отрича "описанието и реториката в поезията". Огласява нуждата от пълна "свобода на формата", "култивиране на социалния роман", поощряване на "автентичния превод"; срещу "сензационното, което удави художественото". Против модното "изкуство за самото изкуство".
В статията си "Декадентство и символизъм" върху основата на своята многостранна култура и широки познания за френската и западната литература Ив. Ст.  Андрейчин развива вижданията си за романтизма и натурализма, за същността на декадентството, като утвърждава "доктрината на символизма".
 Нещо повече, той превръща "Из нов път" в трибуна на модерната литература. В списанието излизат творби на Димчо Дебелянов, Димитър Подвързачов, Добри Немиров и Рачо Стоянов. Из брой в брой се появяват портрети и произведения на Алфонс Сеше, Хърбърт Уелс, Ръдиърд Киплинг, Юг Ребел, Реми де Гурмон, Конан Дойл, Густав Мауринк и др. 

 Публицист и есеист

 Прочее тази своя "просветителска мисия" Ив. Ст. Андрейчин последователно отстоява с издателската си и преводаческа дейност. Нему принадлежат поредиците сборници "Из чуждата книжнина" (1898), "Цветя от всички полета" (1910), "Вечеринки и утра"  (1930-1931), "Театър за малките" (1931) и др. Но особено ярка е изявата му като публицист и културолог. Много преди Иван Хаджийски той "посяга" на такива теми като "Психология на самохвалството", "Плагиатството", "Дилетантството", че дори и "Психология на вестникарските нападки"(!). Проникновени и необикновено проницателни са неговите етюди за любовта и смъртта, статиите и обзорите му за българския театър и пр.

 Висока интелигентност и култура
  
 са присъщите черти на поета и писателя, публициста, преводача Ив. Ст. Андрейчин. Може би тъкмо затова на първото Учредително събрание на Съюза на българските писатели на 8 септември 1913 г. той е избран за председател на писателската гилдия. Изглежда да е съвсем многозначително, че още на първото заседание на Управителния съвет се разисква "борбата за насъщния хляб, която винаги е била спънка за преживяването на българския писател и пречка в творческата му дейност". Под ръководството на Ив.Андрейчин за кратко време от няколко месеца следват едно след друго заседания на писателската управа, на които се разискват какви ли не въпроси на гилдията. На 28 септември 1913 г. за почетни членове на новия писателски съюз  са избрани Иван Вазов, Т.Г. Влайков, Михалаки Георгиев, Стоян Михайловски, д-р К. Кръстев, Антон Страшимиров, проф. Иван Шишманов, Ал. Теодоров- Балан, все "звезди" от първа величина в небосклона на родната литература.
 Но Ив. Ст. Андрейчин не се смята за "венчан с председателския пост". Когато забелязва, че личните амбиции и суетата, самохвалството на нечии "пишещи братя"  надделяват, той доброволно отстъпва поста. Така на 7 февруари 1914 г. Общото събрание на СБП избира за нов председател Кирил Христов, който ще остане водач на "писателското воинство" до  9 януари 1915 г...  
       
Трагичната съдба на писателя 

Но през всичкото това време, докато  писателят и учителят Ив. Ст. Андрейчин се е раздавал на литературната муза и учителството, смирено е носил своя кръст. Заживява с много по-млада от него жена (но без брак), която му ражда две деца. От тази връзка обаче не е бил доволен бащата на момичето, тъстът - придворният шапкар Георги Попов, който след завръщането на семейството от Швейцария намира... нов жених на дъщеря си. 
 Съкрушен от тази развръзка, Ив. Ст. Андрейчин се разделя със семейството си и отива да живее при своя брат Стефан. За известно време, от 1926- 1927 г., е режисьор на театъра в Бургас. През 1928 г. се завръща в София, но съдбата му поднася нова изненада. Докато е самотен и преживява раздялата със семейството и децата си, понякога се е грижил в своя дом за четиригодишното момиченце на съседно семейство. По внушение на "тъста" този път му изфабрикуват подозрение за блудство с детето. На 15 октомври 1929 г. в съда му прочитат присъдата, че е осъден на 3 години... строг тъмничен затвор. Следват години на мъчителна агония за писателя и редуващи се едно след друго заседания на съда, който намалява присъдата на две години каторга. Трябва да се произнесе окончателно Касационният съд, но Ив. Андрейчин не го дочаква. На 15 февруари 1934 г. писателят слага край на живота си.
     
Смъртта му е посрещната нееднозначно

от обществото. В краткия некролог, публикуван във вестник Р.Л.Ф., Георги Бакалов, след като припомня, че подобно на Антон Страшимиров Андрейчин е платил данък на "дребнобуржоазния социализъм" (!), отбелязва, че е имало време, когато той "се е чел и декламирал по вечеринки".
Единствено във вестник "Ново време" Стефан Гендов, като пише за гузното мълчание на тогавашната българска преса и "неколцината наши известни писатели", дава единствената за онова време положителна оценка за писателя: "Андрейчин не парадираше с делата си. Той живя за изкуството и умря за него... Той беше с голяма култура, отлично познаваше класиката и модерната френска литература. Едновременно - поет, белетрист и критик...". Накрая на своята посмъртна бележка Ст. Гендов добавя известния цитат от Шекспировия "Хамлет": "Дошло е време мъдростта да прави поклон на подлостта".
Сякаш днес, след като е изтекла толкова много вода, нещо се е променило?... Е, не е. И едва ли скоро ще се промени. Остава само споменът за големия поет и писател, есеист и публицист. И за неговата личност, която освен с любопитните клюкарски хроники може би трябва да си припомним и с неговото достойно име и талант, непоколебим стремеж към свобода на духа и човечност...