Реанимация за американската мечта

Според популярен напоследък виц на един супермаркет висял надпис "Заповядайте, тук ще намерите китайски стоки от цял свят". От Аляска, след студентска бригада, малкият син ми подари престижен готварски нож от бразилска стомана. Легендата на "Дженерал мотърс" Боб Лътц, запитан от журналисти при пенсионирането си коя днешна кола би определил като най-добра, отговори: "Хюндай Соната". Явно в съвременния свят тежестите са се разместили, картите се разбъркват наново. Ако използваме заглавието на втория най-известен роман на Джоузеф Хелър - "Нещо се случи". Накъде вървим?
През изминалото лято бях поканен от една телевизия да споделя мислите си относно геостратегическото бъдеще на света и по-специално за това възможна ли е глобална лидерска роля на Китай. Не знам доколко разговорът се получи, въпреки че същественото като че ли бе казано и дискутирано. Но, така или иначе, на писмената реч е присъща по-голяма систематичност, прецизност и изчерпателност, което обяснява появата на настоящите редове.


Световното лидерство на САЩ има най-напред фундаментални икономически измерения. Това е главният му "бекграунд", казано на новобългарски. Дълго време американската икономика бе най-мащабната в света. Понастоящем, макар и с малко изпреварване, най-голяма е икономиката на Европейския съюз. По-важното все пак, и това лежи в основата на "американската мечта", е, че Съединените щати са благосъстоятелна държава с многочислено население - около 300 милиона души. За сравнение, спрямо тамошното благосъстояние на глава от населението показателят в Евросъюза, където живеят около 500 милиона човека, паритетно възлиза на едва около две трети.
    До началото на 60-те години на ХХ век САЩ успяваха да поддържат висок морален престиж и съответно авторитет в международните отношения. И двете им участия в световните войни, особено във Втората, бяха обосновани пред вътрешното и световното обществено мнение като защита на демократичните ценности и свободата, каквито и по същество се явяваха. Показателно е, че дълголетно изгражданото добро име на страната не бе трайно помрачено нито от употребата на атомната бомба срещу Япония, нито от маккартизма, нито от убийството на президента Кенеди. Публичната демонстрация на огромното технологическо превъзходство на Щатите над другите държави, изпращането на хора на Луната обаче съвпадна по време с мръсната виетнамска война, чиито дълбоки рани и компрометиращи последствия в национален и международен план трябваше да бъдат лекувани поне десетилетие и половина след края й, практически чак до 1989 г.
Преломната за света визирана година отбеляза началото на

глобалната доминация на САЩ

и на нов възход на техния пример за подражание на начин на живот и разбиране за общественото устройство. Междувременно, като най-безспорно постижение на американската световна доминация трябва да се отбележи постигнатата необратимост на демократизацията на Източна Европа и относително бързото превръщане на голяма част от нея в интегрална съставяща на Запада.
През изминалия почти четвърт век обаче "американската мечта" видимо се поизноси и помръкна. Равносметъчно за последните три и половина десетилетия се оказа, че икономическият растеж в Съединените щати е облагодетелствал малцина, а жизненият стандарт на средната класа е стагнирал. Днешният свят трудно ще забрави, че Голямата рецесия тръгна през 2008 г. точно от американския финансов сектор. На всичкото отгоре именно от посока на САЩ продължават да идват главните импулси за съхраняване на идеологията и практиката на неоконсерватизма, които предпоставят за нормално движението на света от криза в криза, както и постоянното и неограничавано задълбочаване на социалното неравенство. Ерозиращи за привлекателния имидж на Щатите се оказаха също актуалните им военни ангажименти, особено този в Ирак, както и "узаконените" методи за водене на "война с тероризма", проличали при публичните разкрития за многочислените нарушения на човешките права в затвора "Абу Гариб" и в базата "Гуантанамо".
Ролята на световен жандарм е не само трудно контролируема според демократичните правила, тя е също доказано нефинансируема, дори от много богата държава, каквато продължават и ще продължават да бъдат Щатите. Изтеглянето от Афганистан и Ирак по всяка вероятност в края на краищата ще доведе в тях до установяването на режими, значително по-лоши от управленията, предшествали намесата. Тоест в месианските планетарни демократични претенции на Щатите зримо допират до някакви социално обективни, "естествени" граници.

Китай преживява стремителен икономически възход

днес. Историческите аналогии са винаги рисковани, но сходно по динамиката си развитие отбеляза в следвоенните десетилетия, до началото на 90-те години на ХХ век, също Япония. То изчерпа потенциала си и от двадесет години Япония не случайно и не субективно управленски обусловено е в стагнация. Нещо подобно може да се предположи и за Китай. Дори и в близките десет-петнадесет години китайската икономика да се превърне в най-голямата в света, в това не виждам особена драма. Изравнявайки се със САЩ по БВП, Китай все пак ще има производителност на труда и съответно благосъстояние повече от четири пъти по-ниско от американското. Китайската средна класа съставлява днес по-малко от една шеста от населението, който факт съвсем не предвещава безпроблемен напредък. Освен това задължително трябва да се има предвид, че в Китай неминуемо предстои изостряне на проблемите, свързани с диспропорциите между изостаналата инфраструктура и добивните отрасли, от една страна, и прогреса на обработващата промишленост, от друга. В страната е голямо и неравновесието между отделните региони. Екологията в Китай се намира в трагично състояние, което не може да не доведе в перспектива до социални и стопански сътресения, както и до съответни претенции и санкциониране на китайския експорт от развитите страни. Успехите в политиката при ограничаването на раждаемостта в миналото изправят азиатския колос в непосредствено бъдеще пред ред сериозни демографски трудности, разбирай застаряване на населението и намаляване на дела на работоспособните и на икономически активните.
От геостратегическа точка, както отбелязва Збигнев Бжежински, Китай е силно зависим от вноса на ресурси и затова уязвим на "обкръжаване". (За сравнение - основата на стопанското могъщество на Щатите е поставена на база собствени ресурси. За доктрината на изолационизма са били налице, освен политически, и обективни икономически предпоставки. Природно-географските и геостратегическите дадености на САЩ не позволяват ефективна блокада.) По-специално от професор Бжежински се изтъква стратегическото значение на тесния Малакски проток за импорта на Китай, както и фактът, че Китай е заграден от верига от конфликтни, настабилни в геостратегическо отношение зони: разделеният на две Корейски полуостров, както и индийско-пакистанските оспорвани територии. Пред Китай стои неразрешен въпросът с Тайван, не е намерено удовлетворителното решение за народа на Тибет, водят се териториални спорове с Виетнам, Филипините и Япония, китайското и руското влияние се сблъскват в Монголия, Централна Азия и пр. Много са въпросителните и при възможна демократизация на Китай в перспектива. В контекста прогнозите стигат чак до разпадане на единната държава.
Бъдещото евентуално световно лидерство на Китай е твърде слабо вероятно и по причина главно на това, че нещо такова като "китайска мечта" практически не съществува, освен в частност за вътрешна употреба. Ако китайският социален пример присъства в интелектуално аналитичната и визионерската сфера, то той е като своебразно "бъдеще в миналото". Сиреч става дума за

пропуснат шанс

в началото на осемдесетте години на миналия век, страни като нашата, такива на "реалния социализъм", да реформират и поставят на пазарни релси икономиката си изпреварващо, предшествайки неминуемите демократични промени. Но с нищо друго поучително китайският обществен опит видимо не може да импонира съвременния човек със западна култура и респективно не може да му бъде полезен.
През идните години явно ни очаква свят значително по-сложен, полицентричен и по-полифоничен от настоящия. Това е лесно предвидимо особено в светлината на постъпателното отчуждаване напоследък на ислямския свят от западните цивилизационни ценности, за което не следва да си затваряме очите. "Арабската пролет" по-скоро е мюсюлманска пролет.
Бъдещата глобална геостратегическа конфигурация най-вероятно няма да бъде под формата на "единен свят" (Фр. Фукуяма), а на по-откроено обособяване според схемата на С. Хънтингтън "Западът и всички останали". При нея Щатите ще бъдат със сигурност безспорният лидер именно на западния свят, докато глобалното им лидерство е под много условия, включително в зависимост от остротата на "сблъсъка между цивилизациите", който поне засега не може да бъде дори приблизително прогнозиран. Щом като лидерството в света на Съединените щати е под въпрос в перспектива, може да се очаква, че то по необходимост ще бъде по-умерено. Силата би трябвало да е "по-мека", "по-интелигентна" и по-концентрирано и насочено използвана. За целта "американската мечта" следва да бъде поизлъскана през близките години, да бъде реанимирана посредством съответните потребни демократични и общочовешки корекции, само така тя може да стане отново привлекателна и жизнеспособна.
Въпросът, който най-вече би трябвало да ни касае и вълнува нас, българите, е кои страни и региони ще включва

бъдещият "разширен Запад"

Естествена негова ос е евроатлантическото партньорство с територия "Атлантическия континент" около "вътрешното море" - Атлантическия океан (Н. Спикмън). Към тази геостратегическа формация отколе принадлежат "форпостовете" Австралия и Нова Зеландия. Бъдещият масив на Запада евентуално ще приобщи към себе си Латинска Америка (Хънтингтън), както и Русия и Турция (Бжежински).
Разглеждани в горния контекст, нашумелите напоследък групи от страни Брикс (Бразилия, Русия, Индия, Китай, Южна Африка) и Мист (Малайзия, Индонезия, Южна Корея и Турция), които действително демонстрират през последните години висок стопански растеж, изпъкват като откровено "цивилизационно нехомогенни". Спокойно може да се твърди, че групирането им е извършено повече или по-малко произволно, само по един статистически признак, без да се отчита цивилизационната принадлежност. Някои от въпросните държави принадлежат или гравитират към бъдещия по-голям от сегашния Запад, а други - съвсем не. Което означава, че дългосрочно им предстои път в различни геостратегически посоки. Това също е обстоятелство, усложняващо картината, която ще произлезе от нареждането на глобалния геополитически пъзел на бъдещето.