Раздува се, но не хубавее

Николай Николов

Щом нощта си отиде, а подире й по улиците угаснат светлините на казината и неприбраната новогодишна украса, градът помръква. Изтормозено е лицето на нашата столица. Може би това не прави впечатление на гражданите - все пак човек се адаптира към мястото, което обитава, и даже заприличва на него... Ала нали примирението не променя действителността? 

Обширни карета в централната част са заети със запуснати домове. Тези коптори са имали нещастието да оцелеят при англо-американските бомбардировки през войната и сега, необезпокоявани от нечия грижа, се саморазрушават. С тях загниват едни от най-привлекателните и ценни за София райони. Интересите на собствениците не трябва да стоят над тези на обществото. В подобни случаи винаги може да се намерят прости решения, които да удовлетворят всички заинтересувани страни. Вероятно създалата се ситуация е породена от липсата на управленско виждане за благоустройството и развитието на жилищните райони. Така че е странно да се обсъждат идеи за небостъргачи, щом те ще изникнат над поле от порутени сгради. 

А дали строителните предприемачи и компании имат капацитет и знания за качественото застрояване на големи площи? 

По-престижните квартали са претъпкани със сиви и разнолики кооперации, остарели - още когато са ги проектирали. Едва ли архитектите, строителите и отговорните градски власти са влагали особена мисъл или стремеж към красота в работата си. Всъщност най-красивото в дейността им са закръглените цени на имотите. Иначе тесните, разбити улички представляват жалка картинка с неугледни калкани, олющени  фасади и безпорядъчно остъклени балкони. Унифицираност, ред, удобство за жителите и естетика...Туй пък к`во беше? 

На многострадалните софийски сгради не им стига, че техните собственици са палачори, но тях още ги оплескват и с графити. Всяко населено място си има злачни ъгълчета, но рядко се случва да попаднеш в град - гето, оставен на разположение на вандалите. 

За спалните райони няма смисъл да се говори - всички ги знаят, там, сред панелите, царят мъка и печал. 

Едно време казваха, че София расте, но не старее. Сега тя се раздува от точковото застрояване и погрознява. Лошо планиране, лошо строителство, лошо поддържане - това е разрушителна смес. 

Какво ще стане с 50-60-годишните блокове? Опитът от програмата за санирането показа, че държавата е длъжна да се намеси в процеса и да организира и контролира изпълнението му. Ремонтите на фасадите и вътрешните комуникации трябва да обхващат не избрани адреси, а целите жилищни комплекси. И тази работа не бива да зависи от волята на собствениците, защото всички са лично отговорни за състоянието на дома, който обитават. Това е въпрос на управленско решение. Най-сетне е нужно нашата нация да се научи отново, че е важно добруването на обществото, а не нежеланието за промяна на неколцина.

А кое е по-лошо: да си дадеш парите за жилище, по-старо от теб, или за красива картинка, показваща какво би могло да се появи на някакъв буренясал терен?  

Наскоро от Камарата на строителите в България съобщиха, че през 2019 година очакват увеличение с 5 процента на стойността на квадратен метър жилищна площ. Несъмнено прогнозата ще се сбъдне. Същевременно в столицата се наблюдава прелюбопитен феномен: цената на овехтелите, преживели допустимия срок за експлоатация панелки, е същата като на новите апартаменти. Навярно влияние оказват развъжданите половин век хлебарки, които купувачът получава като наследство - взима дом с история, така да се каже. 

Нелогичното ценообразуване зависи от различни фактори: непрозрачния пазар на недвижимостта (на който понякога работят необучени и недобросъвестни брокери), недостига на жилища (може би изкуствено поддържан?), отсъствието на държавния контрол и т. н. 

Човек привиква към своето обиталище. Даже обикновено заприличва на него. Добре поне, че наоколо няма много чисти витрини, в които да се оглеждаме!