Равносметката

Вероятно много хора си задават въпроса какво се случи през 2008 г. и с какво човечеството заслужи всичките тези мъки и проблеми в икономиката, на които бяхме свидетели и през 2013 г.?
Традиционният, в рамките на либерално-демократичния мироглед, отговор е:
1. На капитализма са присъщи циклични кризи и затова не се е случило нищо особено. Този отговор е грешен по същество и е идеологически претоварен, защото цели да омаловажи случващото се. Кризата от 2008 г. в никакъв случай не може да се определи като циклична. Тя беше много по-дълбока, същностна, дори системна. И това ясно пролича от последвалите я дългова, финансова и политическа криза.
2. Кризата се обяснява със спукването на балона в строителството.
Това обяснение е откровено нелепо, защото строителният бизнес без активното участие на банките не би могъл да е в основата на ипотечната криза, която еднозначно доказа, че банките системно са злоупотребявали с финансови инструменти и деривати и по този начин изкривяват действието на пазарните механизми в интерес на финансовата олигархия.
3. Развихрилата се дългова криза в страните от ЕС често се обяснява с липсата на финансова дисциплина и харчене на кредит на непроизведени пари.
Този опит е грубо манипулативен, защото се опитва да прикрие макроикономически проблем зад една от догмите на микроикономиката, което позволява да се говори за съзнателно изопачаване и пропаганда. Едно от първите неща, които банките са се научили, е да не отпускат кредити без покритие. Повече от ясно е, че единственото

обяснение на дълговата криза

може да бъде включването на политиците в добре развитите схеми на банкерите. Това пределно ясно пролича от готовността, с която всички президенти от Европа и Америка "подпомогнаха" фалиралите частни банки с пари на данъкоплатците, при това в условията на грубо погазване на основните принципи на националното и международното право, което не допуска с публични средства да се финансират частни фирми (в случая банки).
През 2012 г. беше сложен кръст върху либерално-демократичните ценности и идеология. Нещо повече, лидерите на европейските страни продължиха да взимат безпрецедентни по своя мащаб и нагли по своята същност решения, посягайки дори върху основополагащия принцип за неприкосновеността на частната собственост (отпускането на безвъзмездни помощи на страните, пострадали от дълговата криза, подстригването на депозитите в кипърските банки).
Какви са същностните механизми на кризата. Още от Маркс знаем за противоречието между труда и капитала, като това противоречие след падането на желязната завеса силно девалвира. Но капитализмът има и други вътрешно присъщи противоречия. В конкретния случай ни интересува противоречието между индустриалния и банковия (лихварския или спекулативния) капитал. Това противоречие може да се окаже по-разрушително, защото банковият капитал, постигайки по-висока рентабилност от индустриалния, може да предизвика отлив на промишления капитал към банковия и по този начин да провокира дълбока стагнация в реалната икономика. Промишленият капитал има интерес от високи инфлационни нива, защото те водят до повишаване на потребителското търсене и обезценяват разходите за труд. На точно обратната позиция е банковият капитал, защото при 10% годишна инфлация един работник може да загуби няколкостотин евро, а за един банкер това може да са милиони.
Понеже в икономиката всичко е свързано, бягството на САЩ от реалните проблеми в глобализацията и спекулативния капитал не им се е разминало гратис. В американската икономика, наред с влошаването на съотношението между реална и спекулативна икономика, се появиха такива феномени като

"хартиена икономика"

която не създава работни места и БВП, "излишни хора", "затруднения при кредитирането" и др. феномени на деиндустриализираните общества, които само преразпределят създадения продукт. Всичко това не можеше да бъде дълго прикривано и стана обществено достояние. Въпреки железния контрол върху медиите 2013 г. стана известна с най-ярките проявления на антиглобализма. Като човек, който не е привърженик на революционните теории, си давам сметка, че подобни масовки са трудно изпълними без сериозно външно финансиране. В публичното пространство кланът Ротшилд е най-типичен представител на банковия капитал. По аналогия за съвременните антиглобалистки движения може да се предположи, че са финансирани от клана Рокфелер, който е типичен представител на индустриалния капитал.
Можем да определим 2013 г. като годината, в която се състоя битката на титаните, защото в световен мащаб няма по-големи сили от индустриалния и банковия капитал. От позициите на моя поглед и 50-годишен житейски опит изглежда парадоксално да се приеме, че всички страсти на нашето съвремие (борбата между социализъм и капитализъм, християнство и ислям, либерална демокрация и тоталитаризъм, Русия и САЩ, човешки права и тотален контрол над личността, европейски и американски ценности, развити страни и Трети свят, мръсни и чисти пари и много други) всъщност са само искри от диалектическото противоречие между индустриален и лихварски капитал, а великите сили и наднационалните обединения не са нищо повече от фигурите на шахматното поле.
Ако приемем, че през 2013 г. се е състояла битката на титаните, можем да приемем, че 2014 г. ще бъде

краят на една епоха

чието начало е белязано от Първата световна война. С известна доза условност можем да наречем тази епоха - епохата на спекулативния капитал. Световната икономика не може да функционира както без индустриален, така и без спекулативен капитал. Това означава, че и през 2014 г. битката между тях ще продължава, като ще бъде белязана с драматична промяна на ценностите и идеите.
На първо място трябва да сме наясно, че през 2014 г. ще бъде осъзната тоталната дискредитация на онези политици, идеолози и теоретици, които не успеят достатъчно бързо да се освободят от насажданите с десетилетия либерално-демократични идеи и фразеология. Повече от ясно е, че през 2013 г. спрямо света беше приложен един от основните принципи "Когато видиш, че не можеш да спечелиш по правилата, смени играта!" Очаквам повечето теории за постиндустриалното общество, намерили широка популярност през 70-те години на ХХ век, да бъдат поръсени с нафталин и прибрани в гардероба. При всички случаи това ще доведе до опити на богатите държави за бърза реиндустриализация, нарастване на производственото потребление и поскъпване на средствата за производство. Със сигурност от този процес най-много ще спечелят банките и машиностроителните предприятия.
Само по себе си засиленото търсене на средства за производство и свързаното с това увеличение на цените на машини и оборудване ще създаде инфлационен импулс в икономиката на света. Ако междувременно не бъде извършено някакво връщане към златен или стоков стандарт на парите, поради колосалната емисия на книжни пари през последните години, може да се очаква невиждана в последните години инфлация.  Световната финансова система няма да може да продължи да функционира като сега. Това в най-голяма степен заплашва страни като Русия и Китай, които имат огромни доларови резерви, които биха се обезценили, ако доларът престане да играе ролята на световни пари. Най-големият печеливш от такова развитие, биха били САЩ, чийто космически бюджетен дефицит би се редуцирал до разумни рамки.
Естествено, пазарлъкът между "Рокфелер" и "Ротшилд" ще е продължителен и драматичен. Най-вероятно компромисът, който ще бъде намерен, няма да има нищо общо с либерално-демократичните ценности и по всичко изглежда, че ще бъде далеч от традиционните представи за икономика. Добре е да се има предвид, че капиталът на клана Ротшилд може да бъде проследен до ранния капитализъм и полуфеодалната търговия, а разцветът на клана Рокфелер се свързва с времето на социализма. Освен това историята показва, че и двата клана никога

не са подбирали средствата

с които си решават проблемите, и не са се вълнували от това с какво око обществото ще погледне техните действия.
В последния момент преди финансовия апокалипсис е възможно ролята на световни пари да започнат да играят рекламираните виртуални пари или някоя друга парична единица. Може да се предполага, че консервативната финансова полика на ЕС в известна степен ще го предпази от апокалипсиса, но това не означава, че ЕС ще оцелее като единствен геополитически център. Напротив, с отслабване на търговските връзки САЩ-ЕС геополитическият център бързо ще се премести в Западна и Централна Азия, където се пресичат пътищата на основните фактори на производството. Неслучайно Русия работи толкова усърдно за митнически съюз именно в тази зона. Макар и не с такова значение, Източното Средиземноморие и Балканският полуостров ще запазят своето значение, особено ако се реализират очакванията за възраждане на Африканския континент. Тогава би настъпил подходящият момент България да реализира печалби от местоположението си и като външна граница на ЕС. За целта е необходимо да развие не само транспортна, но и логистична инфраструктура, както и адекватна администрация.
В заключение, може да се очаква радикална промяна на икономическите възгледи, които ще се преориентират от монетарни към физиократски, колкото и крайно да изглежда. Като цяло банковият капитал и лихвата ще отслабят малко своето влияние. Световната икономика ще се стабилизира, но ще заработи с по-ниски темпове от очакваните, защото инфлацията ще е изяла повече от паричния капитал, отколкото банките биха могли безболезнено да понесат.