Просто свидетел

Какъв преход? Какво бе преходът? Кои бяха и все още са неговите белези? Това са въпроси, които тревожат съзнанието на съвременника. И каква бе целта на прехода? Не ми се ще да ползвам политологическия език, защото би било цинично с  безчувствена наукоподобна терминология да разнищвам истинските измерения на най-продължителния в новата ни история период на разруха. В българския живот се натрупаха морални и материални злощастия, крушения на идеалите,  унижения на гражданското достойнство, нетърпимост към довчерашни приятели, съратници, партийни другари. Сякаш чумав вятър премина през отечеството и срина всичко, създадено като  напредничава държава и напредничава нация. Логично разпадът на държавата и нацията предопределиха разпада на личността. Дори една красива мечта - мечтата да се роди деветмилионният българин, така зрима през осемдесетте години, се превърна в химера. Сега проблемът е как българите в България да останат първенствуващ етнически елемент.
Днес е безпощадно ясно, че целта на прехода бе

да попречи на социализма да се обнови

Защото, както писа Александър Лилов, бъдещето на социализма е в социализма на бъдещето!
Именно от тази гледна точка се отправям към началото на тези 20 години, които наричаме преход. Не ме интересуват досадните анализи и дълбокоумните заключения на една група публични личности, които са си присвоили правото да създават обществено мнение. Но какво обществено мнение може да възниква и да въздейства в страна, където обществото няма обща цел? Аз съм просто един свидетел на прехода, но това означава, доколкото се изживявам като български интелигент,  че най-трагично преживявам злокачественото състояние на разума, когато голяма част от интелигенцията се солидаризира не с онеправдания народ, а с преуспяващия безнравствен елит. В началото мислех, че това у нас е временно явление, привнесен от другаде опит за оцеляване, но днес съм принуден да направя много горчиво заключение, а именно, че политическата класа, набързо създадена от разнороден и не най-качествен човешки материал, набързо бе превърната и в институция на общественото мнение. Методологията на

общественото мнение се изроди

вижте слугинажа във вестниците, обърнете внимание на лакейското поведение на телевизиите. И на просташкото меценатство, което и в делник, и в празник подпъхва в сутиените и бикините на развилнелите се шоузвезди банкноти на стойност, надвишаваща годишната пенсия на един инженер или на един учител. Това е също израз на злокачественото състояние на разума, особено при тъй изобилната информация за жалкия светски живот в най-бедната страна на Европейския съюз.
И така, аз съм просто свидетел на незабравими подробности от прехода. В моята професионална сфера наблюдавах как някои публични личности преминават от едно свое състояние в друго, но не защото се подлагаха на очищение духовно, да кажем, и не защото се добираха до лелеяна своя мечта, а просто защото хукнаха да показват верноподаност към нови господари. Своеобразно късно свидетелство за подобни преображения е публикацията през ноември м.г. във в. "Галерия" на доносите на известния и със светското си име агент на ДС "Димитър" за художника Борис Димовски и писателите Радой Ралин и Дончо Цончев. Единственият от тримата, който можеше да реагира лично, постъпи по неочакван за мен начин - в публикация в същия вестник той заяви, че е знаел за доносите срещу него, но си остава приятел на доносника. Реално има основания, защото написаните от агент "Димитър" махзари представляват всъщност твърде благоприятни характеристики, и то такива характеристики, с които навремето се получаваха всякакви облаги - и поне Дончо Цончев ги получаваше. Любопитното е, че  публикуваните доноси, като уж изобличения на антидържавно поведение, са нищо в сравнение с изявленията по време на прехода на цяла поредица нашенски герои за епичната им борба против тоталитаризма по време на самия тоталитаризъм. Спомням си, че Дончо Цончев например понякога се появяваше в писателското кафене с ловджийска униформа и с пушка. Наивно съм си мислел, че той отива на лов, той - според внушенията, които понастоящем прави на читателската публика, отивал на бой... със своите собствени вятърни мелници. По време на прехода драматургът Георги Данаилов бе твърде активен в разобличаването не на тоталитарния режим, а направо на комунизма - той се целеше по-високо. То не бяха интервюта по вестници, екрани и микрофони, та дори цяла една мемоарна книга с удобното заглавие "Доколкото си спомням". Не щеш ли, Комисията по досиетата извади името му от архивите на МВР като агент на тайните служби. И доколкото пък аз си спомням, веднага на другия ден БиТиВи в сутрешното си предаване отдели твърде много златно време, за да ни покаже как Жожко - така го наричат приятелите му, за някои от които навярно е донасял с псевдонима Андрей - опровергава и опровергава неопровержимото, опитва се да ни обуначи с проститутска невинност. При това не той бе дошъл в студиото, а бяха изпратили при него подвижна телевизионна станция  - на сто и повече километра от София. За да ни покажат един доносник и лъжец. "Ах, да - възкликна той, - сега се сещам, те са ми приписали за мой псевдоним името на Андрей, който е герой от първата ми книга...".
Двойнственост и корист проличаха у подобни хора още в началото на прехода. Странното е обаче, че те поискаха и нещо повече - да бъдат институционализирани като интелектуален елит на нацията. И наистина повярваха, че са елит.
(Част от статията на автора в новия брой на "Ново време")