Практическата философия на Ларошфуко

Потомък на прочут аристократичен род, засвидетелстван още през Х век, Франсоа дьо Ларошфуко се ражда точно преди четиристотин години, на 15 септември 1613 г., в Париж. Баща му е херцог дьо Марсиак, приближен на крал Луи ХIII. До петнайстата си година Франсоа живее в провинцията, в Ангулем, след което се премества с родителите си в столицата. Така животът му се свързва завинаги с Париж и с кралския двор. А по онова време

животът в двореца е пълен със задкулисни борби

заговори, интриги, светски празненства и празен блясък, което неизменно ще бележи съдбата и творчеството му.

Замъкът Ларошфуко

През младите си години Ларошфуко влиза в партията, или по-точно заговора на враговете на всесилния кардинал Ришельо, т.нар. Фронда, ръководена от принц Дьо Конде. Взема участие в заверата за отвличането на кралицата-майка, която е тиранизирана от кардинала. Фрондата не успява и Ларошфуко е затворен в Бастилията, а след това изселен принудително от Париж. През 1642 г., когато Ришельо умира, а след него - през 1643 г. и Луи ХIII, Ларошфуко е реабилитиран, но влиза в конфликт с новия премиер, кардинал Мазарини. Ларошфуко е нервна и импулсивна натура и преживява доста драматично нещата. Затова след време сам решава да се откаже от светския живот и празния блясък на шумната столица, която го уморява и отегчава.

Заживява усамотено

сред тесен кръг от свои избрани приятели и познати. Това са хора, които споделят неговите духовни интереси в литературата, изкуствата и философията. В този кръг е модно да се съчиняват и разменят максими и размисли. Те се предават от ръка на ръка, четат се, редактират се, коригират се, докато се избистрят и добият окончателния си вид и, разбира се, особения си личен отпечатък.  По този повод Ларошфуко пише до своята приятелка  Мадам дьо Сабле: "Тази мода, на максимите, е същинска зараза, като хремата..."
По това време се сближава с прочутата писателка Мари Мадлен дьо Лафайет (авторката на първия психологически роман във френската литература "Принцеса дьо Клев"). Тази дружба е особено полезна и за двамата. Ларошфуко започва да живее по-спокойно и уравновесено, а приятелката му се научава благодарение на него да преценява по-трезво и обективно нещата от живота и хората. Това е едно сърдечно и интелектуално приятелство - може би най-светлата част от живота на двамата.
Той ми даде своето остроумие, а

аз преобразих сърцето му

ще напише след смъртта му писателката.
И така, след доста години на дълга и непрекъсната работа върху тези кратки текстове, Франсоа дьо Ларошфуко стига до изданието от 1665 година със заглавие "Размишления върху сентенции и морални максими".
Всъщност първото издание излиза анонимно, неподписано от автора, който прилага и предговор към него. Сетне, до 1678 година, книгата бива издадена още пет пъти, при това с огромен успех. И всяка нова редакция е значително по-обширна и богата от предната.
През последните години от живота си философът е преследван от неволи - болести, смъртта на сина си, разочарования от близки хора. Умира на 17 май 1860 г. в Париж, ненавършил 47 години.

Общата нишка в "Максимите"

е идеята, че основните мотиви за всяко наше действие са егоизмът, суетата и личните интереси. Това, разбира се, не е откритие на автора, но за времето е било нещо ново. Книгата се посрещнала, както и днес, като своеобразен наръчник, учебник по практическа психология, разкриваща особеностите (предимно слабостите!) на нашата човешка природа. Ларошфуко е убеден, че не толкова разумът и здравият смисъл, колкото егоизмът, алчността и други пороци ни ръководят в живота. Това, разбира се, е резултат от личния му опит, от неговото участие в светския живот.
Максимите са блестящо замислени и написани афоризми, които, както писа неговият първи български преводач акад. Михаил Арнаудов: "...осветляват с магическа бързина и в сполучливи формули тъмните глъбини на духа и моралната стойност на човешките дела". При това на изящен френски език,

достоен за перото на класиците

Расин, Корней, Молиер.
След Ларошфуко великата френска литература ни дари с още един забележителен мислител и есеист от неговия ранг - Вовнарг (1715-1746). Живял само 31 години, но тихо и усамотено, сред лишения и болести, той ни остави максими, които са доста по-оптимистични от тези на скептика и мизантропа Ларошфуко. И ако Вовнарг е "любвеобилен и снизходителен оптимист, който държи не толкова на разума, колкото на чувствата, то Ларошфуко анализира строго и хладно", писа акад. Арнаудов.


ЛАРОШФУКО - ИЗ "МАКСИМИ И РАЗМИСЛИ"


Нашите добродетели са най-често прикрити пороци.

Ако нямахме самите ние недостатъци, не бихме изпитвали толкова радост, когато ги откриваме у другите.

Нашата завист трае винаги по-дълго от щастието на тези, на които завиждаме.

Старците обичат да дават добри наставления, за да се утешат, че не могат да дават вече лоши примери.

Признаваме малките си недостатъци, само за да убедим хората, че нямаме по-големи.

Всяка страст ни подтиква към грешки, но към най-глупавите ни подтиква любовта.

Любовниците никога не скучаят един с друг, защото през цялото време говорят за себе си.

В първите си страсти жените обичат любовника; в следващите обичат любовта.

Истинската любов е като вярата в призраци: всички говорят за тях, но малцина са ги виждали.

Ако се съди за любовта по повечето от нейните резултати, тя прилича повече на омразата, отколкото на приятелството.

Когато обичаме много, трудно е да познаем дали са престанали да ни обичат.

Човек никога не е тъй щастлив, нито тъй нещастен, както си въобразява.

Ако другите знаеха подбудите ни, често щяхме да се срамуваме и от най-благородните си постъпки.

Ако има нещо, което често ни пречи да се отдадем само на един порок, то е, че притежаваме много пороци.

В тона на гласа, в очите и в общия израз се съдържа не по-малко красноречие, отколкото в подбора на думите.

Когато глупакът ни похвали, той вече не ни се вижда толкова глупав.

Трябва да си много умен, за да умееш да не показваш своето умствено превъзходство.

Много по-полезно е да се изучават не книгите, а хората.

Силите ни винаги са достатъчни, за да понесем нещастието на ближния.

За да станеш велик човек, трябва да можеш майсторски да се ползваш от всичко, което предлага съдбата.