Потоп

ВАЛЕРИЯ ВАЛЕРИЕВА е родена и живее в София. За себе си казва, че в големия град е като онези малки цветчета, които растат между плочките на паважа - трудно й е да диша. Тогава пише, най-вече за това, което вижда из софийските улици и местенца. Понякога улиците са черно-бяло-сиви, друг път пък преливат от цветове...

Времето беше предозирало с облаци и сега тънеше в сивата летаргия на дъжда. Валеше от седмици. Мръсната вода се стичаше по прозорците и създаваше усещането, че някакъв неизбежен край наближава. Потоп. Въпреки това човекът бе потънал твърде много в рутината си, за да забележи. Той оставяше нервното чувство за по-късно, както напоследък правеше с всичките си познати чувства, и тръгваше за работа.
Автобусът закъсняваше. Следователно и аз закъснявах. Зачудих се как ще повлияе това на личната ми съдба. Възможно ли беше закъсняващият автобус да е причината за смъртта ми в бъдеще? Тази мисъл ме подразни, защото нямах отговор. Оставих дъжда да мокри лицето и ботушите ми. Мислех само за водата, която е била навсякъде, преди да разцелува лицето ми. Усетих едновременно отвращение и вълнение от тази мисъл. Водата, падаща по бузите ми, бе като да целунеш непознат - не знаех коя е и какво е миналото й, но точно това бе интересното.
Таблото премигна и угасна. Страхотно. Знаех, че остават четири минути до автобуса, но това не ми помагаше особено. Защото, както знаете, времето в света на автобусите тече различно от това за нас. Понякога остават четири минути, а след секунда стават седем. Понякога пише четвърт час, а пристигат веднага. Мисля, че обръщам прекалено внимание на автобусите. Но те са толкова обикновенни, че е подозрително. Трябва да има нещо магично в тях.
Точно както не очаквах, автобусът се появи след минута и четиридесет и две секунди. Качих се и веднага усетих влажния, топъл въздух по бузите си. Добавих стъпките си към мокрите, кални следи по пода и седнах. На следващата спирка автобусът се напълни и десетки животи се преплетоха в минимална нишка - пътуването в автобуса. До мен седна жена с момиченце, което бе на около две-три годинки. Жената го постави в скута си и свали качулката на шушляковото розово яке от главата му. Разкриха се къдрави златни косички, обсипани с шнолки на цветчета. Детето носеше гумени ботуши с патета. Запитах се защо моите ботуши нямат патета, но осъзнах, че просто досега не бях пожелавала да имат патета. Момиченцето ме гледаше с големите си кафяви очи и малките й червени устни се движеха замислено. Чудно ми е как, когато погледнеш едно дете, винаги знаеш, че мисли нещо, но никога не знаеш точно над какво размишлява.
Пропътувахме няколко спирки, загледани ту една в друга, ту в прозореца. Момиченцето проследяваше с пръсти пътя на почти всяка капка, аз се включвах в играта с поглед.
Автобусът се друсаше и пуфтеше нервно като шофьора. Знаех, че и шофьорът е нервен, защото винаги автобусът възприема настроението му. Затова често си мисля, че автобусите са надарени с доста емпатия. Можех да усетя всяка нервна мисъл на шофьора в начина, по който седалката ми ме ръбеше.
Автобусът спря и отвори вратите си. Вътре нахлу студен въздух и няколко капки се сляха с локвата пред вратата. Качи се една баба с внучето си - малко момченце на около три-четири. Те седнаха срещу нас и бабата също постави внучето в скута си, както бе направила майката преди четири спирки. Момченцето носеше жълт дъждобран и голям, колкото главата му, плюшен октопод. То впери зелените си очи в момиченцето и устните му се размърдаха. Размишляваше. На свой ред момиченцето го погледна. Почеса носа си и се гушна в майка си. Бабата се разприказва:
- Как се казваш, хубавичке? - тя се протегна и докосна нослето на момиченцето.
Майката се усмихна и след като детето й не отговори, каза:
- Срамежлива е.  
Бабата се засмя и отвърна:
- Той също - кимна надолу към момченцето.
После изведнъж стана нещо неочаквано. Момиченцето дръпна една шнолка от косата си, а момченцето й подаде октопода.
Размениха си ги и, все така загледани един в друг, продължиха да дъвчат устните си замислено. Ритуал.
Оставаха ми още две спирки, а дъждът бавно спираше. Облаците се разотидоха и скоро над нас бе синьото небе и срамежливото, есенно слънце.
Слязох от автобуса с мисълта, че все пак се е случило нещо магично. Тези две деца в автобуса бяха спрели Потопа. А ние, останалите, слязохме, забързани към работите си, както винаги.  

Последвайте или харесайте в-к "ДУМА" във ФЕЙСБУК   --> ТУК <--

Споделяйте нашите публикации.