Поезия на метафоричните и многопластовите внушения

Премиерата на книгата "Любов по рождение" на Пенчо Пенев е на 22 ноември 2017 г. в салона на Съюза на юристите, ул. "Пиротска" № 7, ет. 2, със специалното участие на проф. Ангел Станков и проф. Ростислав Йовчев. Ще бъдат изложени картините на Свилен Блажев, с които е илюстрирана книгата.

Всеобщите разпадни процеси, които текат в любимото отечество (пък и в Европа и в света) през последния четвърт век, като че ли унифицираха и обезличиха до крайност нашето общество. Единици остават ярките индивидуалности, органичните таланти и личности с характер, воля и достойнство. Политическите пертурбации и фрустрации, както и глобалните социални трусове изправиха цели общества, но и отделната човешка личност пред съдбовния избор - да бъдеш почтен и да запазиш своята самоличност или да се разтвориш в конформистичната небулоза на масата, за да оцелееш. Оцеляването на всяка цена обаче означава отказ от морални позиции, вяра, достойнство, дълг и чест. Особено силно е изискването на новите господари на деня - мултикултуралните глобалисти, за отказ от националната идентичност. Отказваш се от отечественото самосъзнание, тоест връщаш се към космополитните времена на 20-те и 30-те години на миналия век, прегръщаш идеите на глобализма (което е равно на интернационализма) и получаваш входен билет към новата цивилизация, новия обществен ред, сиреч модерната епоха на псевдотолерантността, или, другояче казано, всепозволеността (да си спомним разрушителния възглас на Ницше: Бог е мъртъв, всичко е позволено!).
Професионалната биография на Пенчо Пенев е толкова богата, че напомня герой на Джек Лондон - професор по конституционно право, министър на правосъдието, министър на вътрешните работи, съдия в първия състав на Конституционния съд на Република България (1991-1997), пръв директор на Националния институт по правосъдието (2004-2011), автор на множество книги и стотици статии, свързани с конституционното правосъдие, член на Правния съвет към президента на републиката, и т.н.
По-интересното обаче е, че този на пръв поглед строг човек е автор на нежна лирика, трупана през годините и частично публикувана едва през последното десетилетие. Издателство "Захарий Стоянов" издаде през 2006 г. първата му лирическа сбирка със заглавие "Наздравица за глухарчето". Творби, сътворявани предимно през 70-те и 80-те години на миналия век. Още тогава поети като Петър Анастасов, Велин Георгиев и Георги Белев отбелязаха, че се появява нов самобитен творчески глас в българската поезия. Четири години по-късно, през 2008 г., ИК "Светулка 44" публикува и втората лирична книга на Пенчо Пенев "Небесен щурец". В предговора към сбирката поетът Петър Анастасов подчертава, че поезията на Пенчо Пенев "...носи всички задължителни белези на поезията като художествен изказ на красивото и доброто, но притежава и едно безценно качество - способност да улавя време. Уловеното време е щастливото достояние в красивия лов на поезията. Стихотворенията в тази книга имат дълбоко изповеден характер. Но тяхното енергийно поле не е затворено в личното пространство на поета - то прелива навън към хората и природата, към света, който ни е дал живот и ни е направил човеци. Движеща сила на това енергийно поле е любовта, великата всепобеждаваща любов, която чертае кръговрата на човешкото безсмъртие."
И ето, че сега издателство "Захарий Стоянов" предлага на любознателния читател третата стихосбирка на този автор - "Любов по рождение", която съдържа 86 стихотворения (избрани творби от предишните две книги и нови стихотворения), както и 60 есеистични миниатюри и фрагменти.
Тази книга очертава пред нас облика на един завършен творец с ясна естетическо-поетическа концепция за света и неговото главно средоточие - Човека. Има нещо символично в това, че книгата е художествено оформена и илюстрирана с творби на един от най-ярките съвременни български художници - Свилен Блажев. Не само земляческата връзка - и двамата са от Кюстендил - създава едно хармонично цяло от текстовете в книгата и илюстрациите, но и духовното родство, близките хармонични резонанси на техните души. Тук трябва да добавим и усещането за странна, почти мистична връзка при някои от поетическите послания и конструкции в книгата на Пенчо Пенев с поезията на друг един техен земляк - неподражаемия Биньо Иванов. Сравненията винаги са условни, разбира се, но в случая можем да говорим за невидими привличания и оттласквания.
В почти всички стихотворения на Пенчо Пенев като лайтмотив преминава внушението за движението на човека от преходното към непреходното, от тленното към Вечността. Поразява непосредственото, искреното, чистото чувство. Пределната изчистеност на стиха, която понякога ни напомня за стъклопис, съдържа и пантеистични мотиви, и особени елиптични конструкции, в които авторът постоянно поставя главните екзистенциални въпроси - за смисъла на човешкия живот, за върховното предначертание, за дилемата свободна воля - пределна детерминираност. Странната и парадоксална често пъти образност, която владее стиховете на Пенчо Пенев, разчита на оксимороните (сухи дъждове), на многопластовите и сложни метафори, на постоянната рефлексия, без обаче това да натоварва стиха с умозрителност и със схоластични финтифлюшки.
Хора умират,
хора се раждат,
а полето е все така зелено.

Хора се смеят,
хора страдат,
а пролетта все така сменя зимата.

Хора обичат,
хора мразят,
а все същият е дъхът на сеното.

Тая поляна, на която съм седнал,
и не подозира, че мисля.

От една страна, лирическият рисунък на Пенчо Пенев издава усещането за пасторалност, любуването на цветовото многообразие на живота, съчетава разговорния език, в който на пръв поглед няма нищо поетично, с възвишени метафори. От друга страна, на втори план винаги присъства рефлексията, съмнението, аналитичният план, в който се разсъждава колко чудно е устроен човекът - той е сътворен от спомени за патриархалния уют и устоите на стародавното, благословените и невинни детски дни, сантименталните прекрасни спомени за едно безметежно време, където господстват здравите морални норми и благородните проверени традиции. И в същото време усещането за разпад в нравствеността на съвременния човек, за дезориентация, за обърканост. Каква е причината на тази трагична дисфункция, пита се поетът, и възможно ли е да се излезе от трагично предопределената спирала на смърт и възраждане, изчезване и появяване, спомен и забрава?
Редица от творбите в книгата съзнателно са оформени като своеобразни етюди, въздишки, лирически ноктюрни. В кратките форми авторът търси пределната наситеност и чистота на чувството, ефирност, лекокрилост, отсъствието на всякаква разказвателност:

Водата пада,
водопада си стои.
Аз гледам водопада,
а вода си ти.

Срещу отчуждението и студенината на големия град, срещу жестокостта, бездушието, злобата и разрушителните стихии ("Хотел") авторът изправя пасторални пейзажи, поетични рисунки на Натурата, наситени с нежност, любов и възхита.
Вярно е, че същността на живота е в постоянната му изменчивост и летливост. Вярно е, че всичко човешко е мимолетно - убеден е авторът, но в същото време в постоянното самовъзраждане на природата и във вечния вселенски кръговрат се крие висшият смисъл на продължението, усъвършенстването, стремежа към Абсолюта. Авторът постига силни афористични внушения за сакралното и профанното, за всекидневното и възвишеното, за баналното и непривичното. Той ни поднася завладяващи послания, в които се оглежда и непримирението, въставането срещу жестоката несправедливост на смъртта, на края, и философското примирение, че това е всъщност ново начало, възраждане, зазоряване.
Силата на тази поезия е в нейната непосредност, естественост, непринуденост, безизкуственост, в изповедта на необремененото и невинно съзнание, незасегнато от разложителните и изкусителните стихии на новото време.
В стихотворението "Писмо" поетът ражда удивително сравнение - думите се блъскат като врани. Думите са живи същества, те имат характер, специфичен тембър и магическата способност да влизат в най-невероятни комбинации помежду си. Добрият поет е като опитомител - и най-свадливите думи лягат укротени пред неговата диригентска палка. Може би тъкмо в това се крие и тайната на истинската поезия - оригиналните метафори, ярките образи, неочакваните сравнения, завладяващата словесна живопис се раждат от най-обикновени думи, с каквито си служи и всекидневният разговорен език. Добрият поет обаче знае как да ги комбинира, как да си играе с тях, а и те с него. Как да изтръгне от тях вълшебните звуци и послания, които те носят дълбоко в душата си.
В някои от стихотворенията на Пенчо Пенев долавяме елементи на хедонизъм, същински епикурейски настроения и в същото време аскетични нотки, философско примирение и опит да се разбере неразгадаемата същност на житейския кръговрат:

Окопитвам битието,
събирам съществуването си
добродушно и безотговорно разпиляно
на фортуната през пръстите.
За да се изправя
пресътворен в кентавър
пред опиянената тълпа
като вид от друга планета,
от друг живот.

Към стихотворенията, писани през различни години, авторът добавя и 60 есеистични миниатюри и фрагменти. Това са своеобразни пристанища за думи, с каквато сполучлива метафора самият той ги назовава. Някои от фрагментите са великолепни естетико-философски размишления. Например за живота като обърната пирамида, за същността на поета и поезията, за историческите митове, за свободата и съвършенството, за правосъзнанието на българите и партиите в България, за религията, за родовата памет, за родината... Други са фрагменти в Далчевия смисъл на думата, наситени с афористичност, елиптичност и диалектически обрати. Трети са поезия в прозата, лирически етюди, словесни ноктюрни.
Сред фрагментите има и такива, които са посветени на спомени, на конкретни случки, на разсъждения, свързани със световни писатели, политици, философи. А има и белетристични късове, в които авторът е оставил на воля свободното си съзнание да лъкатуши по прищевките на импровизацията и нашепванията на интуицията.
Тази книга на Пенчо Пенев неслучайно носи общото заглавие "Любов по рождение". Любовта във всичките й възможни ипостаси пронизва като слънчев лъч тъканта на цялата книга. Любовта е рождение и смърт, притихване и възраждане, свобода и подчинение, дълг и чест, динамика и покой - смята авторът. И предлага на читателя своите великолепни метафорични и многопластови внушения.