Поезия

Петър КАРААНГОВ е роден на 11 ноември 1931 г. в град Сандански. Завършва гимназия в родния си град и българска филология в Софийския университет. Работи като главен редактор на издателство "Български писател", заместник-генерален директор на Българска кинематография, главен редактор на списание "Пламък" и директор на Народната библиотека "Св. Св. Кирил и Методий" - София.
Издал е повече от 15 книги със стихотворения и поеми, между които:  "Зимни недели" (1967), "Внезапно лято" (1970), "Приближаващи снегове" (1971), "Както музиката вечер" (1973), "Дъждът, преди да стане сняг" (1976), "Континент" (1980), "Но преди да дойде събота" (1996), "Прах от песен" (2010). "Кратка вселена" - избрани стихотворения (2001). Двутомник на поета издаде издателство "Захарий Стоянов" - том I "Вечерен праг"- избрани стихове и том II "Бегли профили"- литературни статии, публицистика, пътеписи, интервюта и сатиричната комедия "Състезанието".
Негови стихове са превеждани на всички европейски езици.
Носител е на националната литературна награда "Иван Вазов" за цялостно творчество. През 2011 г. бе удостоен с най-високото държавно отличие Орден "Стара планина"- I степен.

Апория. Прах от песен

И след жълъда, и след листа отронен
ще живее и диша могъщо дъбът.
Ще вчесва небето с голите свои клони
и ще го носи в пейзажите си светът.

Очите ми тръпно се взират нагоре
към ятата, които над дървото кръжат.
А дъбът, насърчаван от своя корен
работливо довършва годишния свой кръг.

Дърво е животът ни - с минало и със земна опора,
с гласове на деца и на звънки стада...
Пътища толкова, колкото хора.
И над всеки - неговата звезда.

Моята слиза към заник и скоро
няма вятър да има във мойте крила.
Животът ми пада смирен и покорен
на вселенските правила.

Така ще е, както със всички било е,
свикнал съм с буквата на този закон.
Само че кой ще полива мойто алое
и ще вдига яката на моя балтон?

Мойто проклятие кой ще остави
над тази епоха на низост и грях?
И кой ще целуне ръката корава
на човека, останал прав?

Кой над града, от който излязох
ще посипе прах от песен и стих?
Цвете кой ще постави в простата ваза
на дома, в който лекомислено се родих?

           

Посвещение

Може би
вече е време да слезем от стария кораб на тоя
силно износен и овехтял наш живот.
Наближаваме пристана. Стихва прибоят.
Но и вятърът стихва в нашия ветроход.

Кристалът на сушата ще ни вземе в своята памет -
две самотни прашинки, две есенни същества
с уморени очи и в ръце със забравено знаме
от наши минали тържества.

Брегът ни очаква? Макар победени,
ще ни изпрати като победители той.
Планините ще плачат със сълзите на свойте елени
и ще вият на виелиците с белия вой.

Върху тази земя, окована в напрегнати меридиани,
с тънки птици в небесните висини
и с държави с граници разорани
от нови модерни войни;

върху тази земя, издигнала град кирпичен
на планината в мекия скут,
град, през който като момиче тича
бистра Бистрица към своя юг;

върху тази земя ще приседнем, кротко приели
неизбежната участ на своя човешки род,
горчиво усмихнати, но и проумели,
че най-хубавото на живота е самият живот.



Кръвта остава
                   
"Но най-харното, най-хубавото,
                    най-честното ни остана -
                    кърфта цела, болгарска, блага!"
                            Дим. Миладинов

Руши се хълма - едничко рамо.
Планината се кърши - бяла.
И всичко става на части. Само
кръвта е цяла.

Юначен юнак лежи на тревата
върху зелена морава.
На бели реки
            изтече водата -
кръвта остава.

Черни баири. Село без песен.
Гори дърво запалено.
Скрита под шипка розово весела,
кръвта цъфти
                алена.

Ще зайде слънце. Свод ще помръкне.
Конник нейде минава.
Звезда да падне, ручей да млъкне -
кръвта остава.

Цвете алено
            върху уста няма
горчива роса слага.
Горчи небето. Едничка само
кръвта е блага.

Взеха му всичко. Даже му взеха
връхпланината корава.
Ах, като чисто греещо ехо
кръвта остава.

И грее в синята, в глухата вечер
страшна жарава.
Когато и нас ни няма вече,
кръвта
        остава!



Самота
            На Валери Петров


Някак много внезапно започна да се събаря пейзажа,
като в някакъв странен телевизионен екран.
А бих искал да мога две-три думи още да кажа
за нещата, които сега си отиват оттам.

За звучащата тишина, за цветето, угасено от здрача,
за мрачното облачно тържество,
за пунктира от фланелката на бегача
във пролуките от дърво до дърво,

за звучащата зала на тая гора и за ада,
който остана зад кулисите на есента,
и за думите на кълвача, дето морзово падат
от своята куха и безсмислена висота,

за миризмата на сняг и за оня невидим огън,
по който плаче мойта човешка душа...
Разруши се пейзажа и аз вече не искам, не мога
нищо да кажа, да върна или да реша.

Затова се обръщам и тръгвам нататък, нататък,
дето сършва страхът да живееш и страхът да умреш.
Този път е и дълъг, и изключително кратък,
стига само веднъж да го избереш.

И додето вървя, се обръщам към Божата воля,
но от Бога далече изглежда оставаме - като в сън,
щом не чува той поетите, които го молят
да им каже - кой век е всъщност навън!

1991г.


Пролетна токата и фуга

На Тончо Р.

И отново се връща при нас пролетта
с изгреви нежно цикламени,
с гласове на прелитащи птичи ята
от топлия вятър поканени.
Край селата ще екнат тежки звънци
с тежки стъпки на крави и биволи,
под жълтурче и лапад ще свирят щурци
както всяка пролет е бивало.
Ще разцъфне светът утешително бял -
взривовете на пъпките не са опасни,
и ще тръгнат облаци като на бал,
богати, натруфени и прекрасни.
Гледам от своя прозорец светът,
който от векове воюва със злото.
 Не към изгрева, към залеза се тълпят
мислите ми за участта на доброто.
Пред стъклото отвън
            птица - пратеник долети -
след нея се връща и цялото ято.
Питам себе си: можеш ли да се върнеш и ти
към своя сезон, към своето лято?
Смешен въпрос! Няма връщане, не!
Преосмислям всички годишни сезони.
Немощеят вече моите рамене
и ръцете ми мръзнат
като безлисти клони.
Изведнъж някакъв звезден прах
от звук на пиано посипва душата ми -
някой свири Токата и фуга от Бах,
най-великата музика на земята.
Сега светлината в нестройната ми душа
иде с музиката,
от човеците сътворена.
И навярно няма никак да съгреша,
ако мога оттук само нея да взема,
когато тръгна по смълчания път,
който води към небесните необяти.
И нека тогава тимпаните да гърмят
и пианата да свирят лунни сонати?

Тук звукът на един ироничен тромпет
към небесния свод се устремява.
Вдига ръце умореният тъжен поет,
сякаш победен се предава.
От вечерния свод се отронва звезда.
Ечи пианото от покривите нататък.
По лицето ми, чувствам, се стича сълза
Свеждам глава -
            да не види светът, че съм плакал.


Вечерен праг


Стоя пред своя дом сега. И нищо,
че ветровете вече пълнят мрака...
На своя праг застанал, аз ще чакам
да ме засипе пепел от огнище.

стрела от смях, искра от късен огън,
и радостта от нови светли думи,
от вярата, че есенната шума
ако поискам да премина, мога.

По хълмите жълтеят диви круши.
небето носи септемврийски птици.
Аз се оглеждам в техните зеници
и виждам как далечен огън пуши.

Другарите ми са край оня огън
и вдигат тежко вино в тежки кани,
а в песните им като в люта пяна
кипят неясни мъки и тревоги.

И тръгвам бавно. Някак бавно помня
чертите им, от вятър неизтрити.
Те работиха дълго, упорито
в най-тежките каменоломни.

С тях пихме вино. В мене то е живо!
Но те сега отидоха далече.
Аз се загръщам в есенната вечер
и се усмихвам кратко и горчиво.

По светещите есенни шосета
летят коли като кълба астрални.
Пълзят по пътя валяци метални
и камиони с тежки ремаркета.


Над мен се мръква. Белите завои,
минаващи край градове вечерни,
ще потъмнеят и ще станат черни
като смеха и радостите мои...

Стоя пред своя дом сега... Замислен!
Над спомена наведен. Над нещата!
Над масата. Над прага. Над реката,
която носи пожълтели листи.

Над есенния дълъг дъжд, над влака,
над пътя, отпечатал мойта стъпка,
над розата, над късната й пъпка,
която като свещ просветва в мрака.