Пет "не" на шистовия газ

Ивайло Калфин

Добивът на шистов газ е опасен. Той може да доведе до замърсяване на подпочвените води и на въздуха с отровни химически съединения, част от които са канцерогенни.

За какво става въпрос

Шистовият газ е природен газ, който се съдържа в шупли под земната повърхност. Най-популярният метод за неговия добив е следният: вода с химически съединения се вкарва под високо налягане дълбоко под земната повърхност. На определена дълбочина тази вода тръгва хоризонтално. Налягането както и химикалите "избиват" природния газ, който се съдържа в подземните шупли. Целта е тези шупли да се разширят, което води до леко земетресение. "Изгоненият" газ излиза на повърхността на земята, където се улавя и се изполва. Заедно с него на повърхността излиза и отпадната вода.
Патентът за добив на шистов газ принадлежи на американски фирми и те от години отказваха да обявят какви химикали се използват за добива. Под натиска на екологични организации и на общественото мнение "рецептата" беше разкрита: няколко хиляди химически съединения, сред които има доста опасни, отровни и вредни.

Какви са опасностите

Леките земетресения, които могат да доведат до по-сериозно разместване на земните пластове, изглеждат най-безобидни. Методът изисква значителни количества вода, която става все по-недостатъчна и скъпа, за да задоволи потребностите на човечеството. Няма убедителен отговор за това какво се прави с използваната вода, която се връща на повърхността. В повечето случаи тя се събира в открити езера. Оттам изпаренията пренасят във въздуха отровните химически вещества, които могат да бъдат разнасяни навсякъде. Теоретично тази вода може да се държи в затворени пространства или да се пречиства, но тъй като това оскъпява значително добива, на практика не се прави. При вкарването на вода под високо налягане, включително след възможното разместване на земни пластове, замърсената вода може да попадне в подпочвените води, което да ги направи неизползваеми. Следователно в районите на добив на шистов газ остават сонди, изкуствени езера с отровна вода и опасности от отравяне на подземните води. Учените спорят за степента на опасност, но спорът е по нейната вероятност. Никой не отрича, че заплаха съществува.
Въпросът е готови ли сме да поемем този риск, с каквато и степен на вероятност да е той, да бъдат отровени хора, природата и земеделието в житницата на България. Моят отговор е - не.

Какви са моите аргументи

Първо, енергийната независимост на страната ни може да се гарантира по-добре, ако разнообразим пътищата и доставчиците на природен газ. Това означава освен съществуващата тръба за руски газ да направим "Южен поток", който ще ни даде алтернативен път за доставка на газ от Русия. "Набуко" - европейски проект, ще ни позволи да внасяме газ от източници, различни от руските. Крайно време е най-после да свържем българската газопреносна система с европейската чрез връзките с Румъния и с Гърция, за които ЕС е отпуснал средства още от 2009 г. Както и да изградим връзките със Сърбия и с Турция, които ще ни позволят внос на вече договорени количества природен газ от Азербайджан и Туркменистан. Тези няколко варианта не си противоречат и биха гарантирали нуждите на България.
Второ, добивът на шистов газ в изключително плодородни земеделски райони създава рискове за здравето на хората, за икономиката, за прехраната и за износа на страната. Трябва да се замислим за тях, преди да се хвърляме на предложенията, колкото и примамливи да изглеждат те на пръв поглед.
Трето, възможните замърсявания на въздуха и водата създават рискове не само за живеещите в непосредствените райони на добив, но за много повече хора, които биха имали досег със замърсена продукция от тези зони.
Четвърто, досегашният опит показва, че обикновено концесионерът за проучването регистрира откритие на подземни богатства и получава разрешение за добив. Не се сещам за изключение от това правило, а като пример ще напомня за изключително спорните концесии за добив на злато, които получиха разрешение от Министерството на околната среда и водите, но съвсем не убедиха обществеността в безопасността и ефективността си.
Пето, нека се поучим от опита на страни като Франция, Канада и дори на САЩ, откъдето идва предложението за разработването на този метод у нас. В тези държави добивът на шистов газ се забранява заради високите рискове. Съществуващите по-нови технологии за добив от затворени мини, които са по-безопасни, са все още твърде скъпи.
Българските депутати социалисти в Европейския парламент се подписахме под декларация за забрана на добива на шистов газ в Европа при сегашните технологии. Каквито и да са резултатите от проучванията у нас, преди да започнат те, трябва да се попитат гражданите дали са готови да поемат тези рискове. Затова, преди още да се предприеме каквото и да било, е необходим референдум, в който българските граждани да преценят аргументите "за" и "против". Нека те решат какво ще оставим на бъдещите поколения.