Оставките

Има шеговит, но изпълнен със значение термин - "стамболовкост". Знаем, че неколкократно Стамболов подава оставка като форма на натиск срещу държавния глава Фердинанд, с когото след 1890 г. са вече в доста обтегнати отношения. В стремежа му да покаже незаменимост, уникалност и заплаха, формата на оставката е инструмент за оказване на допълнително влияние при вземане на определени решения. Стамболов по това време е получил вече достатъчно мания за величие според всички правила на нашето политическо израстване и смята, че е единствен, че без него България ще рухне, че той е олицетворение на България. Една от многото индикации за нашето чувство за малоценност и вторичност е това, че онези, които искат да сигнат до неговите амбиции, го наричат "Българския Бисмарк". Сега по същия начин казваме, че ще имаме "Българския Лувър". Ние се съизмерваме с другите, а се засягаме, че ни смятат производни на тях.
Има много причини, поради които един министър може да подаде оставка. Достойният подава оставка не само след компромат. Когато Англия се включи в иракската експедиция, английският външен министър подаде оставка заради принципно несъгласие, а не защото са го снимали с любовница или защото е откраднал пари. Има две основни разграничителни линии за мотив - по убеждение, което значи и съпротива спрямо политиката, с която досега човек е бил обвързан, или поради скандал.
Ако продължим аналогията със Стамболов, стигаме до факта, че в един прекрасен ден оставката му наистина е приета. Без никакви опасности за българската независимост или вътрешнополитически сътресения България продължава пътя си, дори малко по-сполучливо. Така че тази индивидуално диктаторска линия, която се следва, често пъти става собствен отрицател. До такава степен и психологически, и политически хората са уморени от подобен вид поведение, че си казват: хайде пък да видим какво ще стане, като го сменим. Прочут е инатът на Сърбия например - когато техният кандидат за президент Милан Панич, американец от сръбски произход, който имаше всички шансове да бие Милошевич, каза: "Ако не ме изберете, след два дни американците ще ви бомбардират", сърбите казаха: "Е па да видим сега как става тази работа". И спечели Милошевич. Така че инатът невинаги е най-дорото поведение. Има вероятност тази наситеност на внушението за незаменимост, която е своеобразна заплаха към всички останали, да се превърне в своеобразен бумеранг за този, който го използва.
Всички министри сега често повтарят, че си носят оставката в джоба. Не виждам реални, истински мотиви за това, то според мен е само едно кокетство. Никой не става министър с идеята, че ще си подаде оставката. Друг е въпросът, че със заявката за такава оставка ти получаваш политически дивиденти и обществен престиж. Но не може в деня на сватбата си да мислиш за развода. Така че това е много евтин трик като превантивна мярка срещу такава евентуалност. Една личност се познава по три неща - каква е жена му, какъв е в нетрезво състояние и кой е шефът му. Когато основният ти шеф, ръководителят на правителството, не покрива представите не само за управление, но и за началник, а ти стоиш (при положение че имаш изход, не си в безизходица), тогава фразата "колективна отговорност на правителството" е много точно казана. Ако един се провали и издъни, целият кабинет понася тази съдба.
Така е било до средата на ХIХ век. Едва след това в европейската практика се появява възможността да се преустрои кабинетът, един да излезе, друг да го замени. На английски има дори израз: "Ришафъл кебинет". При нас е възприет вторият вариант, когато издънката на един министър не означава издънка на цялото правителство.
Не искам да укорявам никого, но когато приемеш такова внезапно назначение на висок пост, трябва да познаваш добре вътрешния механизъм на отношенията. Не може да се казва, както мнозина казват: "Аз съм политически уволнен", като прескачат първото действие - че са политически назначени. Който приема подобно назначение, само той трябва да си носи оставката в джоба. Когато Гайдарски си подаде оставката, нямаше капка ирония към него. Напротив - с уважение приеха действието му, причинено от неясни обстоятелства. Много хора казаха: "Жалко за Гайдарски". Не чух някой да казва сега: "Жалко за Борисова".
Когато пък някой напусне парламентарна група или партия, трябва да му се обръща внимание само ако има поне три грама нещо, което да не е личен мотив. Мнозина в БСП се правеха на разсърдени за своите неоценени добродетели, когато просто техните условия за листите в Брюксел или в София не бяха удовлетворени. И изведнъж започнаха да се вадят "принципни" несъгласия и огорчения. И "оставки" от лявата партия.