Орлето или цената на себеотстояването

Когато получих двете томчета с избрана лирика от Орлин Орлинов, вътрешно трепнах. И аз го бях поставил сред поетите, които може би са си изживели времето. Освен това преходът, а това са цели двайсет и три години, беше направил всичко по силите си, за да заличи името му от списъка на българската поезия. Беше го наврял в ъгъла на културния ни живот и с нескрито презрение го отбелязваше като злощастен автор на една още по-злощастна поема, която той е имал навремето неблагоразумието да озаглави "Ода за СССР". Грешен съм, Господи, но май и аз се бях подал на... "забравянето".
 Затова побързах да прочета стихотворенията - едни от тях, писани преди ноември 1989 г., останалите - след това. Потвърди се хубавото, което и преди бях мислил за лириката на Орлин. Че е искрена, че е сътворена на един дъх, че е израз на неговите съкровени чувства, че прилича на акварел, неподобаващо натоварен с идеологически идеи, че е огряна от слънце и затова е безметежна и прекалено неконфликтна, че в нея доброто побеждава, защото поетът е убеден, че то е безсмъртно. Открита душа! Открито сърце! Няма двуличие! Нито пък заиграване с интелектуални ребуси. Усложняване на жизнените ситуации също липсва. Но недостига сякаш и необходимата доза "сложно" отношение към случващото се с нас.
Нерядко писателят се захласва по техниките за фабулиране, попада под влияние на разговорния език и битовата лексика. Само че предизвикателството да си докрай актуален, да документираш непременно първото езиково хрумване и да сложиш знак на равенство между неговата лабилна форма и окончателния контур на текста е нож с две остриета. Това проличава в известното безгрижие на поета към точното използване на думите, спрямо формата като вътрешно структуриране, римното богатство и пр. Нали си спомняме съвета на професора в Гоголевия разказ "Портрет" към неговия ученик художник: "Ти имаш талант; ще бъде грехота да го погубиш. Ала си нетърпелив. Щом нещо те съблазни, щом нещо ти хареса, ти си обзет от него, а другото е нищо за тебе... Твоите бои и сега май твърде силно крещят..."
Само че в двата тома са станали чудни, неочаквани преображения, които ме стъписаха. И за тях всъщност съм седнал да пиша.
Първо, през двете десетилетия преход "заточеникът" Орлин Орлинов изглежда е премислял дълго и тягостно изминалия жизнен път. Изпитал е и чувство за виновност, че в градежа на "кристалния дворец" е пренебрегвал "малките неща", които са създавали интимния му свят. Природата също е отстъпвала на по-заден план. Затова сега той рисува копнежни любовни състояния, страдания от пропилени мигове на нежност; докосва се по-зримо до природните картини, проплаква за изгубените шансове да изживее пълноценното щастие ("Тъга за Таня"). Не искам да кажа, че подобно сливане с битието е неприсъщо за по-ранните етапи от развитието на автора. Сега обаче плодовете са по-зрели. Допълнително узнаваме за тихите сърдечни разсъмвания на поета.
А такова възприемане на зоните, в които живеем, контрастира на доминиращите насоки в днешната ни поезия, чиято импулсивност, действеност, непосредственост и наивност са с намален ефект, за разлика от непретенциозните, но чистосърдечни откровения на О. Орлинов. И понеже в поезията на Орлин две и две е четири, и понеже тук господстват законите на "Нютоновата физика", а не на Айнщайновата "Теория на относителността", възможностите да се варира в истината, да се нагажда тя според ситуацията, да се смесва свободно с лъжи, са далече по-малки в сравнение с тъй наречената поезия на разума в най-перфидните й интелектуални измерения.
Ако преди половин или четвърт век често се надсмивахме над творчеството, в което "вярата греши", днес сме изправени пред ново явление - порокът се представя за добродетел, а разумът тегли като клет кон в полза на конформиста.
Само че Орлин Орлинов и сега, когато неговата социална вяра е подложена на публично опозоряване, когато мощни политически и медийни централи работят за нейното пълно дискредитиране, поетът набира смелост и веселост, за да потвърди собствените си идеи за живота, и то в съпоставка с днешните реалности. Да, това съм аз - казва той - това е моята лична карта. Моите надежди и грехове. Моят свят. Такъв съм, защото останах предан на един велик художник - Никола Вапцаров, наш семеен приятел (Орлин Орлинов е син на видния прозаик Орлин Василев). Защото отрано застанах в защита на строящия се социализъм. Защото по един път тръгнахме заедно с моето бригадирско поколение през 50-те години. Защото обикнах българското минало и славата на българското оръжие в битките за свобода и независимост. Защото не се и съмнявах, че бъдещето на човечеството ще го градим ние, хората на социалната идея. Защото бях покорен от грандиозната победа на съветската армия над фашизма и неговото варварство. Защото и аз отсичах, че съюзът със СССР е свещен.
На второ място, разбирам, че сега може да има не само идеологически, но и естетически опоненти на онова, което твори Орлин Орлинов. Няма как да бъде премълчано, че крупните нерешени проблеми на социалистическото общество, а и метафизичните въпросителни по повод на човешкото съществуване, даже критиката на всекидневните недоразумения, намерили място в лириката на Георги Джагаров, Александър Геров или в предсмъртните стихове на Пеньо Пенев, при Орлин Орлинов липсват, или са като ехо след буря. Но в поезията има място за всекиго. Място има и за онзи, който ни помага да преодоляваме отчаянието.
Орлин предусеща това - с лека печал и самоирония констатира, че ако не друго, поне е осигурил откраднат чифт обувки, за да бъде Пеньо Пенев единственият "обут сред гениите в рая". И още - онова, което той споделя, действително е преживяна летопис, и като биография, и като отношение към смисъла на живота. Фактът, че поетът плува в делничните неволи, че се приближава до "стъпаловидната" обикновеност в стиховете на Вапцаров намира потвърждения в много от стихотворенията му.
Какво се е променило ли в стилистиката на неговите творби? Те не са така патетични, възторжени, показно оптимистични. Изчезнала е позата на човека, с която като младия Кандид оповестява, че живее в най-прекрасния от прекрасните светове: всичко е попритихнало, по-вглъбено, по-вплетено в честната равносметка, а и по-диалектично. Достоверност и съпреживяване намираме в "А.П. Чехов", усещане за края и безкрая на битието в "Бастунът", тъга и преклонение пред изкуството в "Погребението на Шопен".
Човек остава с чувството, че сякаш времето работи за поета. Имам усещане, че стихотворенията на Орлин, които сме ги смятали за конюнктурни и прекалено безпроблемни, директно ентусиазирани и бодряшки, сега придобиват и други отсенки, и други тонове. И други - по-респектиращи значения. Не знам кога е написано стихотворението "Българин" за гибелта на партизански ятак. Но по времето на социализма, когато се "произвеждаха на конвейер" опуси с подобна тематика, едва ли бих се заслушал толкова внимателно в траурните знаци, изписани от автора. Сега пред мен се извисява вдъхновено изобразените ръст и драма на героя-антифашист.
И получилата всенародна известност поема "Ода за СССР" придобива като че ли нов смисъл. Преди тя се възприемаше за апотеоз на съветския войник и на СССР. Възторжен порив, който се приветстваше в литературните среди и от властта. Художествената манифестация, която се окичваше с правителствени ордени и медали. А тази триумфална арка, под която премина тогава авторът на поемата, нямаше как да не хвърли сянка над наистина отлично построената и организирана като ритъм, структура и идея поетична творба. Сега обаче тази поема получава нов съдържателен и художествен живот.
От една страна, тя вече е квинтесенция на преследваната от властта мисъл, преминала в "нелегалност". За такива "нецеремониални" и "неудобни" редове всеки поет подлежи на остракъзъм и цензуриране, както някога културата на ъндърграунда.
От друга страна, оказва се, че Орлин Орлинов чрез специфичния език на поезията си влиза в злободневен и некомформистичен спор за пътя на българската народност и дух. Че той се съпротивлява на антидуховните експерименти за промяна на националния ни "чип", за декретиране на "Нов цивилизационен избор", с насилствено отделяне на България от нейната история и култура, от славянската й и православна единосъщност.
Накрая ще добавя, че Орлин Орлинов през последните две десетилетия, за разлика от много свои събратя, запази почтеност и достойнство, които ако не днес, то утре ще бъдат негов капитал. Но и в този момент те му дават самочувствие, за да се надсмива над "гладичките", "обличките", "подличките" люде: "Песничка за речните камъни".
Това поведение, типично за устойчивите индивиди, го овластява да съветва с болка и съпричастие видната "лява" интелектуалка Свобода Бъчварова, която по време на последното си идване в България от Бразилия направи шумни декларации, че е разочарована от социализма и социалистическата идея, че напразно някога е била техен представител. Просто, убедително и с искреност, която подкупва, Орлин Орлинов отстоява веруюто, че причините за разочарованието от социалистическата идея няма защо да се превръщат във философия на удобното безверие и компромиси с буржоазния манталитет. Така че "Карнавал" е убедителна гражданска манифестация във времето на настъпление на "новия световен ред".
Епохите рано или късно дават всекиму заслуженото. Двата тома "Избрана лирика" показват, че антологията на българския живот от втората половина на ХХ и началото на XXI век няма как да бъде пълна и коректно съставена без откъснатите от сърцето стихотворения на Орлин Орлинов.